- И аз не си падам по такива събития. Не мога да си представя какво е да са част от ежедневието ти.
- Обзалагам се - каза лениво Адел. - Ти си Петицата, нали ?
Въпросът й не прозвуча обидно. По-скоро се интересуваше дали съм от нейната партия.
- Аха, същата.
- Запомнила съм лицето ти. Държа се много мило на летището. И тя така би постъпила. - Кимна към градината, където се виждаше кралицата, и въздъхна. - Не знам как се справя. По-силна е, отколкото си мислят хората. - Вдигна чашата си и отпи глътка вино.
- Наистина прави впечатление на силна личност, но и на изискана дама.
Адел засия.
- Да, но има и нещо друго. Виж я.
Насочих вниманието си към кралицата и забелязах, че се взира отвъд моравата. Като проследих погледа й, очите ми попаднаха на Максън. Принцът разговаряше с кралицата на Суендуей и Селест, а едно от хлапетата се беше вкопчило в крака му.
- Щеше да е незаменим брат - коментира Адел. - Амбърли преживя три спонтанни аборта. Два преди неговото раждане и един - след това. Още не може да се отърси от скръбта, не го крие. Аз, за сметка на това, съм отгледала шест деца. При всяка наша среща ме мъчи вина.
- Едва ли те възприема така. Сигурна съм, че винаги се радва да ви види - уверих я аз.
Тя се обърна към мен.
- Знаеш ли какво я радва? Вие. Нека ти кажа какво търсят очите й в момента. Дъщеря. Вярва, че след края на Избора ще има две деца.
Отново отправих поглед към кралицата.
- Мислиш ли? Струва ми се леко отчуждена. Дори не сме разговаряли още.
Адел кимна.
- Имай търпение. Не смее да се привързва към всички ви, само за да ви гледа как си отивате една по една. Като останете по-малко, ще потърси компанията ви.
Погледът ми пак намери кралица Амбърли. После отскочи до Максън, до краля и накрая се върна при събеседничката ми.
Цял порой от мисли се изсипа в главата ми. Замислих се как преминаването от една каста в друга не руши семейните връзки. Как всички майки по света имат своите си тревоги. Как не изпитвах омраза към останалите момичета, независимо от поведението им. Как на всеки рано или късно му се налагаше да призове смелостта си. А накрая дойде и споменът за обещанието на Максън.
- Ще ме извиниш ли? Трябва да поговоря с един човек.
Тя глътна вино и ми махна ведро с ръка. Изтърчах от стаята и се върнах под ослепителното слънце в градината. Поогледах се и не след дълго зърнах Максън; с братовчедчето му се гонеха около един храст. Закрачих бавно към тях с усмивка на лице.
Най-накрая Максън спря на място и размаха ръце във въздуха, признавайки поражението си. Докато се заливаше от смях, обърна глава и ме видя. Още се хилеше, но когато погледите ни се срещнаха, усмивката му посърна. Проучи ме внимателно в търсене на някакъв белег за настроението ми.
Аз прехапах устна и сведох глава. Ясно беше, че за да осмисля преживяванията си като участничка в Избора, трябваше да взема под внимание и цял куп странични чувства, които ме бяха връхлетели изневиделица. Както и да ги приемах обаче, не биваше да ги натрапвам на други хора, особено на Максън.
Замислих се за кралицата - домакинстваща едновременно на гостуващи държавни лидери, близки родственици и цяла тумба непознати момичета. Дамата организираше събития и подкрепяше каузи. Даваше опора на съпруга си, на сина си и страната си. Тя -някогашната Четворка, която гордо таеше собствените си прискърбия и не позволяваше нито на скромното си минало, нито на болезненото си настояще да пречат на ролята й в обществото.
Погледнах Максън изпод мигли и му се усмихнах. В отговор той също се засмя и изшушука нещо на малчугана, който незабавно се обърна и побягна. После принцът вдигна ръка и подръпна ухото си. Аз му отвърнах със същото.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Семейството на кралицата погостува няколко дни, а знатните посетители от Суендуей - цяла седмица. Дори взеха участие в осведомителния бюлетин с вижданията си по въпросите за международните отношения и стъпките към по-мирно бъдеще за двете нации.
Когато си тръгнаха, място им зае нещо друго: пълното спокойствие. Вече цял месец бях прекарала в двореца и започвах да се чувствам у дома си. Тялото ми лесно привикваше към новия климат. Зад каменните стени цареше уютна топлина, като по време на семеен празник. Идваше краят на септември и вечерите застудяваха, но все пак температурата беше по-приятна, отколкото вкъщи. Вече не ми се виеше свят от великанските размери на зали и коридори. Тракането на токчета по мраморния под, дрънченето на кристални чаши, маршовата стъпка на стражите - с времето всички тези звуци ми се струваха не по-чужди от бученето на хладилника и думкането на футболната топка на Джерад по стената вкъщи.