Максън долови смущението ми.
- Америка, познаваш ли това момче?
Беше минал повече от месец от последната ни среща с Аспен, но години наред бях рисувала лицето му в паметта си, а и до ден-днешен навестяваше сънищата ми. Навсякъде бих го познала. Изглеждаше малко позаякнал - явно се хранеше добре, наистина добре, и поддържаше форма. Буйната му коса беше късо подстригана, почти до кожа. Освен това бях свикнала да го гледам в протрити дрехи втора ръка, а сега стоеше пред мен в една от безупречните спретнати униформи на дворцовата стража.
Струваше ми се едновременно чужд и така познат. Беше се променил до неузнаваемост. Но очите му... това безспорно бяха очите на Аспен.
Погледът ми попадна върху нашивката с името му: СТРАЖАР ЛЕДЖЪР.
Едва ли бе изтекла и секунда.
По чудо съумях да запазя самообладание, поне колкото да прикрия бурята, развихрила се в душата ми. Стремглаво ме връхлетя желание да го докосна, да го целуна, да му се развикам, да го изгоня от убежището си. Исках да се слея с въздуха и да изчезна, но се чувствах толкова непреодолимо тук.
В главата ми настана същински хаос.
Прочистих гърлото си и отговорих с усмивка:
- Да. Стражар Леджър е от Каролина. От родния ми град.
Аспен несъмнено беше чул смеха ни, когато се зададохме иззад ъгъла, и беше видял, че държа принца под ръка. Да мисли каквото си поиска.
Максън очевидно се зарадва.
- Ама че съвпадение! Добре дошли, стражар Леджър. Сигурно сте щастлив да видите отново представителката на окръга си - Максън протегна ръка и Аспен я стисна с каменно лице.
- Да, Ваше Величество. Безкрайно.
Това пък какво трябваше да значи?
- Убеден съм, че и вие сте й верен симпатизант - продължи духовито Максън и дори ми намигна.
- Разбира се, Ваше Величество. - Аспен се поклони резервирано.
Ами това как трябваше да го разбирам?
- Чудесно. Не се сещам за по-подходящ човек от неин собствен съгражданин, в чиито ръце да поверя сигурността на Америка. Ще се погрижа да попаднете в правилния стражеви отряд. Приятелката ви упорито отказва да спи с прислужничка в стаята си. Вечно преговарям с нея, но... - Максън поклати глава.
Аспен като че ли се поотпусна.
- Не ме изненадвате, Ваше Величество.
Максън се усмихна.
- Е, сигурен съм, че ви очаква натоварен ден. Оставяме ви да работите. Хубав ден, господа - Максън им кимна отривисто и ме поведе нататък.
Нужна ми беше канска воля да не погледна назад.
Като седнахме в тъмния киносалон, мислите ми се разбушуваха. Още от нощта, в която му бях споделила за Аспен, Максън ми беше дал да разбера, че не гледа с добро око на човек, който би се отнесъл така небрежно с мен. Ако му кажех, че новоназначеният ми телохранител е същият онзи човек, дали щеше да го накара да си плати? Твърде вероятно. Все пак беше изобретил цяла система за социални помощи въз основа на историите ми за дните на недоимък.
Затова трябваше да си замълча. Така и щях да направя. Защото колкото и налудничаво да звучеше, продължавах да обичам Аспен. И за нищо на света нямаше да му навлека неприятности.
В такъв случай дали не беше редно да си тръгна? Сърцето ми се раздвояваше. Можех да избягам от Аспен, да се скрия от лицето му - лице, което щеше да ме изтезава всеки божи ден, погледнех ли го с ясното знание, че вече не ми принадлежи. Но тръгнех ли си, обръщах гръб и на Максън. А той беше най-близкият ми приятел... а може би и нещо повече. Съвестта не ми позволяваше да го оставя. Пък и как щях да оправдая пред него внезапното си решение, без да издам Аспен?
Ами семейството ми? Да, получаваха по-скромни чекове, но все пак беше нещо. В.едно от писмата си Мей се хвалеше, че татко им обещавал най-хубавата Коледа в целия им живот досега... спестявайки им навярно „и занапред . Тръгнех ли си сега, кой можеше да гарантира колко пари щяха да носят на семейството ми старите ми лаври? Трябваше да спестим възможно най-много.
- Май изобщо не ти допадна, а? - попита ме Максън около два часа по-късно.
- Хм?
- Филмът. Нито веднъж не ти стана смешно.
- О! - Опитах да си спомня поне една сцена, една реплика, която можех да посоча като забавна. Нищо не изскочи обаче. - Май съм малко разсеяна днес. Извинявай, че ти загубих следобеда.
- Глупости - оспори Максън самообвинението ми. - Компанията ти ми е приятна така или иначе. И все пак не е зле да подремнеш преди вечеря. Изглеждаш леко пребледняла. Кимнах му. Обмислях да се затворя в стаята си и никога да не изляза от там.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
В крайна сметка реших да не се изолирам в стаята си. Предпочетох да се спотайвам в Дамския салон. Обикновено по цял ден скитах насам-натам - отскачах до някоя от библиотеките, разхождах се с Марли, а понякога дори се качвах до горния етаж да навестя прислужничките си. Сега обаче използвах Дамския салон като бърлога. Вътре не се допускаха мъже - дори стражи - без изричното позволение на кралицата. Изобщо -идеалното скривалище.