Прозях се. И още веднъж.
- Какво те е прихванало? - попитах я аз.
- Искам да се явиш за участие в Избора. Убедена съм, че ще сиа чудна принцеса.
Прекалено рано беше за подобен спор.
- Мамо, виж какво, аз... - Въздъхнах, похитена от спомена за снощното ми обещание към Аспен: поне да опитам. Само че сега, под светлината на мъдрото утро, нямах много вяра, че ще се преборя с ината си.
- Знам, че си против, но ми хрумна да ти предложа една сделка, за да те накарам да размислиш.
Наострих уши. Какво пък толкова можеше да ми предложи?
- Снощи двамата с баща ти си поговорихме и решихме, че вече си достатъчно голяма да ходиш сама по представления. Свириш на пиано не по-зле от мен и ако вложиш още малко усилия, ще си почти виртуоз на цигулката. А що се отнася до гласа ти - мен ако питаш, по- изтънчен в нашия окръг няма.
Усмихнах се вяло.
- Благодаря, мамо. Наистина. - Само дето нямах особено желание да работя самостоятелно. Как ли очакваха да ме съблазнят с такава сделка?
- Това не е всичко обаче. Позволяваме ти да избираш ангажиментите си и... половината от печалбата ще е за теб. - Намръщи се леко при тези думи.
Аз пък изцъклих очи.
- Но само при положение, че се явиш на Избора. - По лицето й се прокрадна усмивка. Знаеше, че с тази оферта ще ме спечели, макар и да очакваше малко повечко съпротива. Но защо ми беше да се съпротивлявам? Така и така бях обещала да се запиша, а отгоре на всичко ми се отваряше възможност да припечелвам джобни!
- Наясно си, че мога да ти гарантирам единствено съгласието си? Жребият си е жребий.
- Да, наясно съм. Но все пак си струва да опиташ.
- Ох, мамо. - Поклатих глава, неспособна да се отърся от шока. - Хубаво, ще попълня формуляра още днес. Се-риозно ли говореше за парите?
- Напълно. Рано или късно щеше да се отделиш. А и отговорността за собствения ти бюджет ще ти даде ценен урок. Само, моля те, не забравяй семейството си. Все още се нуждаем от теб.
- Няма да ви забравя, мамо. Как бих могла, нали все ми вадите душата? - Намигнах й, тя се засмя и сделката беше сключена.
Докато си взимах душ, премислих цялата поредица от събития, състояли се през изминалото денонощие. По-пълвайки един нищо и никакъв формуляр, печелех одобрението на семейството си, спокойствието на Аспен, както и парите, необходими на двама ни, за да се оженим!
Аз лично не се бях загрижила особено за финансовата страна на брака ни, но Аспен настояваше да позаделим първоначално някой и друг долар. Все пак узаконяването струваше пари, а и ни се искаше да спретнем скромно сватбено тържество за семействата ни. Според мен настъпеше ли моментът, бързо щяхме да спестим, но Аспен търсеше по-голяма сигурност. А може би най-сетне, с помощта на новата ми професионална възможност, щях да го убедя, че няма вечно да сме на зор.
Когато излязох от банята, изсуших косата си и сложих съвсем мъничко грим заради повода, после отидох до гардероба, за да подбера тоалета си. Не че имах голям избор. Почти всичките ми дрехи бяха в бежово, кафяво или зелено. Разполагах и с няколко по-официални рокли за представленията, макар че отдавна бяха влезли в графата демоде. Но такъв беше животът. Шестиците и Седми ците почти неизменно носеха дънкови, удобни за работа дрехи. Петиците се обличаха съвсем семпло, понеже художниците обикновено намъкваха рубашки, а певците и танцьорите се пременяваха единствено за сценичните си изяви. По-висшите касти от време на време разнообра зяваха стила си със спортни панталони и дънки, чиято кройка винаги придаваше на простичкия материал един съвсем различен вид. Сякаш не им стигаше, че можеха да се издокарат в най-модни парцалки, ами и си умираха да изопачават нашите насъщни потреби.
Намъкнах къси панталонки в цвят каки и зелена ту ника - най-нестандартните дрехи от гардероба ми - и се огледах, преди да тръгна към всекидневната. Точно в онзи ден се чувствах що-годе красива. Сигурно беше от вълнението в очите ми.
Мама седеше на кухненската маса заедно с татко и си тананикаше някаква мелодийка. Двамата ми хвърлиха по няколко погледа, но дори мълчаливото им внимание не можа да помрачи настроението ми.
Като взех писмото в ръцете си, останах леко изненада на. Не бях докосвала толкова висококачествена хартия. Плътна и грапава на пипане. За момент пликът натежа в пръстите ми, отразявайки като че ли решаващото значе ние на следващия ми ход. Две думи изскочиха в съзнани ето ми: Ами ако... ?.
Побързах да се отърся от мисълта и грабнах химикал ката.
Формулярът беше по стандартния шаблон. Попълних име, възраст, кастова принадлежност и информация за контакт. Имаше полета за височина и тегло, цвят на ко сата, очите и кожата. С гордост вписах, че владея три езика. Повечето хора говореха поне два, но майка ми настояваше да научим френски и испански, тъй като те продължаваха да се използват в някои части на страната. Помагаха ми и в кариерата. Знаех толкова прекрасни песни на френски. Трябваше да посоча нивото на владеене на всеки от езиците, което ме позатрудни малко, понеже единствено Шестиците и Седмиците посещаваха държавни училища и разполагаха с реални тапии. С това приключваше графата за образованието. Под „Специал ни умения“ изредих пеенето и всички музикални инструменти, на които можех да свиря.