- Ей! - провикнах се аз.
- Не! - Той се врътна рязко и ми заговори с ярост, каквато не бях очаквала да чуя от него. - Самозабравяш се, лейди Америка. Добре ще е да си припомниш, че разговаряш с коронования принц на Илеа. Пред теб стои не друг, а владетелят на тази държава, и проклет да съм, ако ти позволя да ми говориш така в собствения ми дом. Независимо от това дали си съгласна с решенията ми, или не, ще им се подчиняваш.
Обърна се и закрачи към двореца, невиждайки или игнорирайки сълзите в очите ми.
По време на вечеря дори не погледнах в негова посока, но на сцената на телевизионния бюлетин не беше толкова лесно. Засякохме погледите си два пъти; и в двата случая подръпна ухо. Не му отвърнах. Точно в момента нямах желание да говоря с него. И бездруго очаквах поредната порция хулене, която предпочитах да си я спестя.
След вечеря тръгнах към стаята си толкова ядосана на Максън, че мислите ми се оплитаха една в друга. Защо не искаше да ме чуе? За лъжкиня ли ме имаше? А може би, не дай си боже, смяташе Селест за непорочна душа?
Е, явно Максън не превъзхождаше с нищо типичния мъж, и в крайна сметка красиво момиче като Селест щеше да му завърти главата. Май колкото и да разправяше, че търсел
духовна спътница, се оглеждаше просто за креватна спътница.
Ако наистина се окажеше такъв човек, то, значи, бях пиляла времето си. Глупачка безподобна! Целунала го бях дори! Обещала му бях да проявя търпение! И всичко това за какво? Направо...
Свих по коридора към стаята си, а пред вратата ме чакаше Аспен. Всичкият ми гняв се трансформира в странна несигурност. Уж обучаваха стражите да гледат право напред и вечно да са нащрек, ала той се взираше в мен с неразгадаемо изражение.
- Лейди Америка - прошепна.
- Страж Леджър.
Макар и да не влизаше в задълженията му, той се пресегна и ми отвори вратата. Минах бавно покрай него; не смеех да му обърна гръб от страх, че ще се окаже само мираж. Колкото и да се бях опитвала да го държа настрана от мислите и сърцето си, исках да остане с мен точно в този момент. Докато го подминавах, чух как вдишва от аромата на косата ми. Цялата настръхнах.
Той отново впи очи в мен, после бавно затвори вратата.
Сънят не идваше и не идваше. Въртях се в леглото с часове, докато в главата ми се сражаваха мисли за ужасното поведение на Максън и близостта на Аспен. Не знаех как да подходя нито към едното, нито към другото. Размишленията ми бяха толкова дълбоки, че изобщо не усетих кога беше станало два сутринта.
Въздъхнах уморено. Прислужничките ми щяха да вложат доста старание, за да ме приведат в нормален вид за новия ден.
Ненадейно вниманието ми привлече отрязък светлина откъм коридора. Тихо като в сън, Аспен открехна вратата, влезе и я затвори след себе си.
- Аспен, какво правиш? - попитах шепнешком, докато силуетът му прекосяваше стаята. - Големи неприятности ще си докараш, ако те спипат тук.
Той продължи да пристъпва тихо.
- Аспен?
Той спря до леглото ми и безмълвно остави копието си на земята.
- Обичаш ли го?
Вгледах се в дълбоките му очи, бледи светлинки в мрака. За част от секундата не знаех какво да отговоря.
-Не.
Той отгърна завивката ми с движение, което ми се стори едновременно грациозно и свирепо. Вероятно трябваше да се възпротивя, но не го сторих. Ръката му се плъзна под тила ми, притискайки лицето ми към неговото. Целуна ме страстно и всичко добро в света си дойде на мястото. Вече не миришеше на домашен сапун, а и беше възмъжал, но всяко движение, всеки допир ми беше познат.
- Ще те убият за това - прошепнах, когато устните му се откъснаха от моите и се плъзнаха надолу по шията ми.
- Ако не го бях направил, така или иначе щях да умра.
Опитах да си възвърна самоконтрола, нужен да го спра, но знаех, че всяко усилие щеше да е половинчато. Хиляди нередности откривах в случващото се - нарушавахме куп правила, Аспен вероятно си имаше и друго момиче, с Максън изпитвахме чувства един към друг, но не ме интересуваше. Толкова бях ядосана на Максън, а Аспен ми носеше такава утеха, че покорно допуснах ръцете му върху бедрата си.
Огромната промяна ме удивяваше. Никога досега не бяхме разполагали с толкова пространство само за двама ни.
Но дори този момент на забрава не успя да прогони всички останали мисли от главата ми. Яд ме беше и на Максън, и на Селест, и на Аспен дори. Да му се не види, яд ме беше на цяла Илеа. Целувките не можаха да възпрат сълзите ми.
Въпреки това Аспен не отлепи устни от моите, а съвсем скоро и неговите сълзи навлажниха лицето ми.
- Знаеш ли колко те мразя? - казах аз.