- Знам, Мер. Знам.
Мер. Тази думичка и допирът му бяха достатъчни да ме отведат надалеч от двореца. Колкото и тъжна да се чувствах, Аспен ми носеше уюта на дома.
Бяхме прекарали в леглото повече от петнайсетина минути, когато нощният ми гост се опомни.
- Трябва да се връщам на поста си. Стражевият отряд ще намине скоро.
- Какво?
- Някои отряди правят обход, когато им скимне. Може да разполагам с цял час, но може да стигнат до тук и за двайсет минути. Ако са тръгнали на бърза обиколка, имам не повече от пет минути.
- Побързай тогава! - пришпорих го и скочих от леглото, за да му помогна да се стегне.
Той грабна копието си и заедно се спуснахме към вратата. Преди да я отвори, ме
придърпа за целувка. Имах чувството, че вля чиста слънчева светлина във вените ми.
- Не мога да повярвам, че си тук - казах му.
Аспен поклати глава.
- На мен ми е още по-трудно.
- Едва ли. - Усмихнахме се един на друг. - Как успя да влезеш в дворцовата стража?
Той сви рамене.
- Оказа се, че имам вроден талант. Качиха ни на самолет и ни отведоха в тренировъчен лагер в Уайтс. Америка, такъв сняг не си виждала! Снежните вихрушки вкъщи са нищо. Там изхранват, обучават и подлагат на изпитания бъдещите стражи. Биеха ни и някакви инжекции. Не знам какво съдържаха, но наедрях за нула време. Жилав и находчив боец съм. Имах най-добър резултат от цялата група.
Усмихнах се е гордост.
- Изобщо не ме изненадваш. - Целунах го отново. Аспен винаги бе заслужвал живот, по-добър от този на Шестица.
Той отвори вратата и провери коридора. Нямаше никого.
- Толкова много имам да ти разказвам. Трябва да се срещнем пак - прошепнах аз.
- Знам. И ще се срещнем. Ще отнеме малко време, но ще се върна при теб. Няма да е тази вечер, но ще се постарая да е скоро. - Притисна устни към моите толкова силно, че ме заболя. - Липсваше ми. - Прошепна и се върна на поста си.
Пристъпих към леглото си напълно зашеметена. Изумявах се от собствената си постъпка. Една част от мен - обидената - смяташе, че Максън си го бе заслужил. Щом държеше да покровителства Селест, а мен да унижава, определено нямах намерение да оставам в Избора. Не исках да имам нищо общо с игра, в която хората така безнаказано заобикаляха правилата. Край на двоуменето.
Внезапно грохнала от умора, потънах в дълбок сън.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин се събудих с леко гузна съвест. Поуплашена дори. Снощи Максън можеше да влезе в стаята ми по всяко време, нищо, че не бях дръпнала ухото си в отговор на сигнала му. Какво му пречеше да ни спипа в крачка? Научеше ли някой за провинението ми...
Беше си чиста проба държавна измяна. А изменниците получаваха само един вид наказание в двореца.
Друга част от мен обаче не береше грижа. В смътните моменти на пробуждането изживявах отново и отново всеки поглед в очите на Аспен, всяко негово докосване, всяка целувка. Липсваха ми нетърпимо.
Щеше ми се да бяхме разполагали с повече време. Имах нужда да си поговорим, да разбера какво се върти в главата му - макар че среднощната ни среща ми беше дала някакво понятие. Просто след толкова много опити да го забравя, не можех току-така да свикна с идеята, че той не беше готов да забрави мен.
Както обикновено, съботната програма включваше престой в Дамския салон, но едва ли щях да го понеса. Трябваше да помисля на спокойствие, а непрестанната глъчка на долния етаж нямаше да ми е от помощ. Когато прислужничките ми се появиха, обясних, че ме боли глава и ще поостана в леглото.
Отзивчиви както винаги, и трите се спуснаха да ми донесат храна и се постараха да не вдигат шум, докато чистеха стаята ми. Направо ме загриза съвестта, задето ги бях излъгала. Само че нямах друг избор. Нима можех да застана лице в лице с кралицата, момичетата и дори с Максън, потънала в мисли за Аспен?
Затворих очи, без да се опитвам да заспя. Просто имах нужда да осмисля чувствата си. Преди да се задълбоча обаче, на вратата се почука. Обърнах се по гръб, а Ан ме попита тихо дали да отвори. Седнах в леглото, пооправих косата си набързо и й кимнах.
Молех се да не е Максън, боях се, че ще прочете вината по лицето ми, но най-малкото очаквах точно Аспен да прекрачи прага ми. Несъзнателно изопнах гръб и се надявах прислужничките да не бяха забелязали.
- Простете, госпожице - каза той на Ан. - Аз съм стражар Леджър. Дошъл съм да обсъдя с лейди Америка някои мерки за сигурност.
- Разбира се, заповядайте - покани го тя с по-лъчезарна от обичайната си усмивка. В ъгъла Мери сръчка Луси, която се изкиска тъничко.