Като чу пискливия гласец, Аспен се обърна към двете прислужнички и докосна шапката си за поздрав.
- Дами!
Луси се поклони, а бузите на Мери задминаха косата ми по червенина, но никоя от тях не отвърна гласно на поздрава му. Ан, макар и видимо запленена от чара на посетителя ми, запази достатъчно самообладание, че да проговори.
- Да ви оставим ли, госпожице?
Позамислих се. Не биваше да се издавам, но пък имахме нужда от малко време насаме.
- Поизлезте за няколко минутки. Предполагам на стражар Леджър ще са му достатъчни - отговорих в крайна сметка и момичетата се изнизаха пъргаво от стаята.
Щом изчезнаха зад вратата, Аспен проговори:
- Опасявам се, че грешиш. Изобщо няма да са ми достатъчни няколко минутки. -Смигна ми дяволито.
- Още не мога да повярвам, че си тук — поклатих глава аз.
Без да губи повече време, Аспен свали шапката си и седна в края на леглото,разполагайки ръцете си така, че пръстите ни едва-едва се докосваха.
- Никога не съм си представял, че един ден ще съм благодарен за военната служба, но след като ми дава шанс да ти се извиня, ще я считам за същинска благословия.
Думите му ме оставиха безмълвна.
Аспен се взря надълбоко в очите ми.
- Моля те да ми простиш, Мер. Държах се като пълен безумец и, повярвай ми, съжалявам за онази нощ в къщичката още от момента, в който слязох от дървото. Инатът ме спираше да върна думите си назад, а когато те избраха... вече не знаех как да постъпя. -Замълча за секунда. Май в очите му проблясваха сълзи. Дали и той не бе страдал по мен, както аз по него? - Не съм преставал да те обичам.
Прехапах устна, мъчейки се да сдържа топлите сълзи. Трябваше да се уверя в нещо, преди да допусна подобни мисли в главата си.
- Ами Брена?
Лицето му посърна.
- Какво за нея?
Издишах на пресекулки.
- Видях ви заедно на площада по време на изпращането. Свършено ли е помежду ви?
Аспен свъси вежди умислено, а след малко избухна в смях. Покри устата си с ръце и се
пльосна назад върху леглото, а като се опомни, стана и попита:
- Това ли си помисли? О, Мер, тя се препъна. Политна назад, а аз я хванах.
- Препънала се е?
- Аха, площадът беше толкова претъпкан с хора, че всички се катереха един върху друг. Брена залитна към мен и се пошегува, че била голяма шматка, което, както знаеш, си е пълната истина. - Сетих се за случая, когато беше оплела крака и се беше прекатурила от тротоара. Защо не се бях сетила по-рано? - Веднага щом се отървах от нея, хукнах към сцената.
Спомних си отчаяния му опит да се добере до мен. Изобщо не беше преигравал. Усмихнах се.
- И какво точно възнамеряваше да сториш, докопаше ли се до сцената?
Той вдигна рамене.
- Плановете ми не се простираха чак дотам. Хрумваше ми да ти се примоля да останеш. Готов бях да стана за посмешище, само и само да не се качиш в онази кола. Ти обаче ме изгледа толкова злобно... и напълно разбираемо. - Той въздъхна горчиво. - Просто загубих кураж. Пък и се надявах да намериш щастие в двореца. - Огледа стаята с всичките й красоти, които временно се считаха за мое притежание. Надеждите му бяха основателни. -После пък - продължи той - реших, че ще те спечеля отново, като се върнеш вкъщи. -Гласът му внезапно придоби тревожна нотка. - Убеден бях, че ще гледаш да се измъкнеш при първа възможност. Да, но... явно грешах.
Той млъкна и се взря в мен, но, за щастие, не попита доколко близки бяха отношенията ни с Максън. Вече ни беше виждал заедно, само че не знаеше за целувките и тайните сигнали, а най-малко исках да му разказвам подобни неща.
- След това дойде време за военния набор и прецених, че няма да е справедливо от моя страна да ти пиша. Все пак можех да намеря смъртта си на бойното поле. Не исках да ме обикваш отново само за да...
- Да те обиквам отново? - повторих в изумление. - Аспен, никога не съм преставала да те обичам.
Най-неочаквано Аспен се приведе към лицето ми и ме целуна нежно. Опря длан в бузата ми, притискайки ме към себе си, и всяка минута от изминалите две години нахлу отново в тялото ми. Толкова се радвах, че не съм загубила безвъзвратно миналото си.
- Много съжалявам - мълвеше той между целувките ни. - Наистина, Мер.
Отдръпна се, за да ме огледа, и по съвършените му черти се разля мила усмивка, докато
очите му задаваха въпроса, който блуждаеше и в моето съзнание: Какво ни чака от тук нататък?
В този момент вратата се отвори и за мой ужас прислужничките ми станаха свидетелки на близостта ни с Аспен.
- Слава богу, че се връщате! - изстреля той, притискайки дланта си още по-силно в бузата ми, преди да я премести върху челото ми. - Май нямате температура, госпожице.