Хората наставаха и се стекоха към вратата, сякаш нищо не се беше случвало. Някои дори изглеждаха отегчени. Май всички, с изключение на по-чувствителните души като Луси, бяха приели нападението за нещо нормално и напълно очаквано.
Стаята ми беше претършувана. Матракът лежеше на пода, роклите ми бяха разхвърляни във всички посоки, семейните ми снимки бяха на парчета. Огледах се за бурканчето с монетата и го намерих непокътнато - търкулнало се беше под леглото. Опитах да сдържа сълзите си, но погледът ми постоянно се премрежваше. Не от страх, макар че безспорно се боях. Просто не можех да преглътна мисълта, че врагът бе опетнил личните ми вещи с мръсните си ръце.
Доста време ни отне да върнем всичко постарому, понеже не ни бяха останали сили. Въпреки това успяхме. Дори намерихме тиксо, за да залепя снимките си. Веднага щом свършихме и тази важна работа, изпратих прислужничките си да полегнат. Ан възропта, но аз не исках и да чуя. Вече умеех да се разпореждам и прилагах това си умение безапелационно.
След като останах сама, си позволих да пророня няколко сълзи. Страхът, макар и поотшумял, продължаваше да тегне на гърдите ми.
Изрових дънките, подарък от Максън, и единствената тениска, която си бях донесла от къщи, и ги облякох. Така се чувствах малко по-нормално. Косата ми беше в пълен безпорядък от среднощните и сутрешни изпитания, затова я вдигнах в хлабав кок, без да гоня изплъзналите се кичури.
Изсипах парченцата от снимките върху леглото си и се заех да ги напасвам. Имах чувството, че се опитвам да подредя четири разбъркани пъзела. Едва бях сглобила първата снимка, когато на вратата се почука.
Максън - помислих си веднага. - Моля те, бъди ти. Отворих вратата с надежда.
- Здравей, миличка. - На прага ми стоеше Силвия. Беше направила детинска физиономия, която явно трябваше да ми подейства утешително. Промъкна се кокетно в стаята ми, после се обърна и загледа дрехите ми.
- О, само не ми казвай, че и ти си тръгваш - измрънка. - Нищо страшно не се е случило, повярвай ми. - Махна с ръка, сякаш да заличи целия инцидент.
Нищо страшно ли? Нима не личеше, че съм плакала?
- Нямам намерение да си ходя - уверих я, прибирайки един кичур зад ухото си. - Защо, да не би някои да си стягат багажа?
Тя въздъхна.
- Да, три дотук. А добричкият ни Максън ме помоли да известя всички момичета, че имат разрешението му да си тръгнат. В момента урежда транспортните въпроси. Странно. Сякаш е знаел, че ще има дезертьорки. Ако бях на ваше място, щях добре да се замисля дали си струва да се откажа заради подобна глупост.
Силвия заситни из стаята ми, оглеждайки интериора. Глупост, значи? Дъската ли й хлопаше на тази жена?
- Взели ли са нещо? - попита небрежно.
- Не, госпожо. Всичко беше с краката нагоре, но, поне на пръв поглед, нищо не ми липсва.
- Чудесно. - Дойде до мен и ми подаде малък безжичен телефон. - Това е най-обезопасената линия в двореца. Трябва да се обадиш на семейството си, за да не се притесняват. Но да не се бавиш много. Чакат ме още няколко момичета.
Огледах с почуда миниатюрния предмет в ръцете ми. Дотогава не ми беше попадал безжичен телефон. Бях виждала у Двойки и Тройки, но не предполагах, че един ден и аз ще използвам такъв. Пръстите ми трепереха от вълнение. Щях да чуя гласовете им!
Набрах номера нетърпеливо. По лицето ми цъфна усмивка, независимо от всичко случило се. Мама вдигна на второто позвъняване.
- Ало?
- Мамо?
- Америка! Ти ли си? О, добре ли си? Поболяхме се от тревоги. Обади ни се човек от дворцовата охрана да ни каже, че няколко дена няма да имаме връзка с теб, а научихме за атаката на онези проклетници. Много се страхувахме. - От другата страна на линията се чу плач.
- О, недей да плачеш, мамо. В безопасност съм. - Погледнах към Силвия. Май скучаеше.
- Задръж малко. - Последва раздвижване.
- Америка? - Мей говореше през сълзи. Сигурно бе преживяла най-лошия ден в живота си.
- Мей! О, миличката ми Мей, толкова ми липсваш! - Гърлото ми се сви на топка.
- Мислех, че си мъртва! Америка, обичам те. Обещай ми, че няма да умираш -простена сестричката ми.
- Обещавам - поусмихнах се аз.
- Ще си дойдеш ли у дома? Можеш ли? Не искам да стоиш там повече - умоляваше ме
малката.
- Да си дойда у дома? - повторих аз.
Хиляди мисли похитиха съзнанието ми. Страдах по семейството си и ми беше дошло до гуша да се крия от бунтовници. Все повече се заплитах в чувствата си към Аспен и Максън, а нямах никаква представа как да подходя към тях. По-лесно от това да се прибера вкъщи нямаше. Да, но...
- Не, Мей, не мога да си дойда у дома. Налага се да остана още.