- Защо? - проплака Мей.
- Защото така - отвърнах лаконично.
- Защото така какво?
- Просто... така.
Мей се поумисли за момент.
- Да не би да си влюбена в Максън? - Най-накрая разговарях с добрата стара Мей -само момчета й бяха в ума. Щеше да й мине като на малко кутре.
- Ъмм, не бих казала, но...
- Америка! Влюбена си в Максън! Леле майко! - Татко извика „Какво?“ отнякъде, а мама прихна в ентусиазирано „Да, да, да!“.
- Мей, не съм казвала подобно...
- Знаех си! - Не си поемаше дъх от смях. Внезапно всичките й страхове, че ще ме загуби, са изпариха във въздуха.
- Мей, трябва да затварям. И други искат да говорят по телефона. Просто исках да ви успокоя, че съм добре. Ще пиша скоро, обещавам.
- Добре, добре. Да ми разкажеш за Максън! И прати още вкусотии! Обичам те! -изкряка сестричката ми.
- И аз те обичам. Чао.
Затворих телефона, преди да се е сетила за друго. Още щом спрях да чувам гласа й обаче, ми залипсва повече от всякога.
Силвия нямаше време за губене. Грабна телефона от ръцете ми и тръгна към вратата.
- Браво на момичето - похвали ме и изчезна през вратата.
Само дето не заслужавах похвали. Въпреки това бях решена, че измислех ли начин да подредя нещата с Аспен и Максън, веднага щях да се заема.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Ейми, Фиона и Талула напуснаха двореца до няколко часа. Не знаех дали скоростното им заминаване се дължеше на експедитивността на Силвия, или на обтегнатите им нерви. Тутакси бройката ни спадна до деветнайсет и останахме с впечатлението, че действията запо-чват да се развиват доста бързо. Естествено, нямаше как да предвидя колко щяха да се ускорят събитията впоследствие.
Посрещнахме понеделника след нападението със завръщане към старата рутина. Закуската ми се стори по-вкусна от всякога и се запитах ще дойде ли изобщо момент, в който нямаше да се впечатлявам от апетитната храна на кралската трапеза.
- Крис, не е ли божествено? - дивях се аз, отхапвайки от сочната карамбола. Преди идването си в двореца, дори не знаех за съществуването на причудливия плод във формата на звезда. Крис кимна одобрително с пълна уста. Онази сутрин ме изпълваше топло чувство на сестринска обич. Заедно бяхме преодолели огромна опасност и крехките връзки помежду ни бяха заякнали значително. Емили ми подаваше меда през Крис. Тайни се любуваше на медальончето ми с пойна птичка. Атмосферата в трапезарията ми напомняше семейните вечери отпреди години, когато Кота още се държеше човешки, а Кена нямаше съпруг: край масата цареше безгрижно, ведро настроение и всички си бъбреха сладко-сладко.
Гледката ме накара да осъзная, че и аз, също като майката на Максън, щях да поддържам контакт с някои от момичетата и занапред. Щях да се интересувам с кого са се задомили и да им изпращам картички за Коледа. А ако Максън се сдобиеше със син, вероятно след двайсетина-трийсетина години щях да им звънна да разпитам кои са фаворитките им от новия Избор. С усмивки щяхме да си спомним за преживяното в двореца, сякаш е било приключение, а не съревнование.
Странно, но единственият изтормозен на вид човек в трапезарията беше Максън. Дори не беше докоснал храната си, а погледът му обхождаше съсредоточено редовете с момичета. От време на време се задържаше тук- там, издавайки дълбока вътрешна борба, после продължаваше по пътя си.
Като стигна до моя ред, принцът ме свари да го гледам и ми се усмихна безрадостно. По време на снощното премеждие бяхме разменили няколко думи, но досега не бяхме засягали темата за спречкването ни, а имаше какво да се обсъжда. Този път аз трябваше да поема инициативата. Нарочно възприех умолително, а не заповедническо изражение, и подръпнах ухото си. Лицето му остана напрегнато, но отвърна на сигнала ми.
Въздъхнах с облекчение, а в следващия момент очите ми отскочиха към вратите на просторната зала. Имах чувството, че някой ме наблюдава оттам, и се оказах права. Бях забелязала Аспен на влизане, но опитах да игнорирам присъствието му. Разбира се, тази задача беше непосилна, ставаше ли дума за толкова обичан човек.
Максън се изправи. От рязкото движение краката на стола му изскърцаха по пода, привличайки цялото внимание в салона. Когато всички обърнахме лица към него, като че ли му се прищя да беше останал незабелязан. Понеже нямаше такъв вариант обаче, реши да заговори.
- Дами - подхвана с лек поклон. Имаше безкрайно измъчен вид. - Опасявам се, че след вчерашното нападение бях принуден да преразгледам бъдещия ход на Избора. Както знаете, три от вас напуснаха двореца по свое желание и с мое съгласие. Не бих ви задържал против волята ви. Освен това, предвид постоянната заплаха от размирици, не съм склонен да подслонявам в дома си момичета, с които съм уверен, че нямаме общо бъдеще.