— Не искам никакъв подарък — каза.
— По-добре слез долу. Ако не го направиш, ще съжаляваш.
Заплахите на Рийд не бяха напразни, а и тя отдавна беше разбрала, че трудно може да се защитава срещу него. Баща й се вбесяваше, ако тя му се оплаче, че Рийд я дразни или я бие. Бърт й казваше, че е мекушава и че той няма да се бори вместо нея. Но Рийд беше на дванайсет, две години по-голям от нея и много по-силен. Не можеше да си представи как ще му се опълчи.
Не разбираше защо Рийд я мрази толкова много. Вярно, че тя беше богата, а той беден, но майка му не беше умряла, когато е бил четиригодишен, както нейната, и не го изпращаха в интернат.
Рийд и леля й Рут, сестра на баща й, живееха в тухлен блок на две мили от дома им, откакто бащата на Рийд ги изостави. Бърт плащаше наема и даваше пари на леля Рут, въпреки че не я харесваше особено. Но обичаше Рийд, защото Рийд беше момче и го биваше в спорта, особено във футбола.
Тя знаеше, че Рийд ще се качи на дървото, ако тя не слезе, затова реши, че ще се чувства по-сигурна, ако се изправи срещу него на твърдата земя. Прималяла от ужас, тя заслиза по кленовото дърво, а дебеличките й бедра се търкаха едно в друго и издаваха грозен звук. Надяваше се, че той не се опитва да надникне под късите й панталони. Постоянно се опитваше да я погледне там или да я докосне, казваше й гадни неща за дупето й, които тя невинаги разбираше.
Тя цопна неумело на земята, задъхана от трудното слизане надолу.
Рийд не беше необичайно висок за дванадесетгодишен, но беше набит, с къси, силни крака, широки рамене и голям гръден кош. Ръцете и краката му бяха непрекъснато покрити с рани и синини от спортните занимания, от произшествия с велосипеда или от сбивания. Бърт обичаше да оглежда раните на Рийд. Казваше, че Рийд е истинско момче.
Тя пък беше пълничка и срамежлива. Интересуваше се повече от книги, отколкото от спорт. Бърт я наричаше „Свински задник“ и й казваше, че всички тези отлични оценки в училище няма да я отведат никъде в живота, ако тя не може да се изправи и да погледне хората в очите. Рийд не го биваше в училище, но това нямаше значение за Бърт, защото Рийд беше звездата на футболния отбор.
Братовчед й беше облечен в скъсана оранжева фланелка, отрязани панталони и парцаливи гуменки. Точно такива опърпани дрехи би искала да носи и тя, но баща й нямаше да й разреши. Госпожа Мерц купуваше всички дрехи на Фийб от един скъп детски магазин. Днес й беше приготвила чифт бели къси панталони, които подчертаваха закръгления корем на Фийб и памучна блузка без ръкави, която я дразнеше под мишниците и имаше голяма ягода отпред.
— Да не кажеш, че никога не съм правил нищо хубаво за теб, Дебело шкембе! — Рийд държеше лист плътна бяла хартия, малко по-голяма от корица на книга. — Познай какво имам?
— Не знам — изрече внимателно Фийб, решена да се предпази от мините, които Рийд й е поставил.
— Имам снимка на майка ти.
Сърцето на Фийб подскочи.
— Не ти вярвам.
Той обърна листа хартия и тя видя, че това наистина е снимка, но той я скри прекалено бързо и тя не успя да получи нищо повече от бегло впечатление за лицето на някаква красива жена.
— Намерих я пъхната в дъното на едно чекмедже с боклуци на майка — каза той, като отмахна нетърпеливо гъстия тъмен бретон, който висеше над веждите му.
Краката й се подкосиха. Знаеше, че иска тази снимка така, както нищо друго досега.
— Откъде знаеш, че е тя?
— Питах майка ми. — Той прикри снимката с ръка, за да не може Фийб да я види. — Наистина е хубава снимка, Дебело шкембе.
Сърцето на Фийб биеше толкова силно, че тя се страхуваше той да не забележи. Искаше й се да измъкне снимката от ръката му, но не помръдна, защото от болезнения си опит знаеше, че ако се опита, той просто ще сложи снимката там, където тя не може да я достигне.
Фийб имаше само една снимка на майка си, но тя беше снимана толкова отдалече, че лицето й не се виждаше. Баща й никога не говореше много за нея, освен че била тъпа блондинка, която изглеждала страхотно по бикини и че било дяволски зле, че Фийб е наследила неговия ум, а не нейното тяло. Бившата мащеха на Фийб, Кууки, с която баща й се разведе миналата година след поредния й спонтанен аборт, казваше, че вероятно майката на Фийб не е била толкова лоша, колкото я изкарва Бърт, ами просто Бърт е мъж, с когото трудно се живее. Фийб обичаше Кууки. Тя лакираше ноктите на краката й в искрящорозово и й четеше вълнуващи разкази за истинския живот от списанието „True confessions“.
— Ти какво ще ми дадеш за нея? — попита Рийд.