Фийб стисна ръката на Дарнъл Пруит, действие, от което ползата беше точно такава, каквато щеше да бъде, ако се беше опитала да изкриви парче стомана.
Тя кимна на единия от журналистите. През цялата седмица тя вършеше работата си, решена да не позволи на никого да забележи болката й. Тази вечер Дарнъл й правеше компания и тя му беше благодарна, че се съгласи да я придружава при излизането й преди мача с „Долфинс“.
Очите му се присвиха злобно, когато той изкриви устни към фотографа от Асошиейтед прес и промърмори на Фийб:
— Няма начин да позволя някой от защитата на „Долфинс“ да види моя снимка, където съм усмихнат.
— Благодаря на Бога, че наблизо няма малки деца.
— Не разбирам защо го казвате. Аз обичам децата.
Вечерният му час наближаваше, когато си тръгнаха и от последното празненство. Когато застанаха пред асансьорите беше почти единайсет.
Дарнъл ухажваше госпожица Чърмейн Дод, но резултатите идваха по-бавно, отколкото му се искаше. Сега се надяваше някой от чикагските вестници да помести снимка, където е заедно с Фийб, за да предизвика ревността на госпожица Дод.
Фийб се постара контактите й с Дан да бъдат минимални, затова пристигна в Маями едва този следобед. Беше облякла набързо роклята си, купувана за коледно празненство преди няколко години. Тя беше права и тясна, изработена от бляскава златиста дантела, с подплата в телесен цвят.
Дарнъл беше облечен в смокинг, черна копринена риза и златисто шалче, което подхождаше на златния му зъб.
Асансьорът беше празен и това позволи на Дарнъл да продължи разговора, който водеше предимно сам със себе си, откакто дойде в стаята й преди няколко часа.
— Не виждам защо всички смятат, че капитан Ейъб е лош. По дяволите, ако не беше кракът му, аз бих го взел в отбора си по всяко време. Той не позволява на никого да му се пречка, разбирате ли? Точно тези хора печелят футболните мачове.
Моби Дик беше само една от книгите, които тя му препоръча и които Дарнъл погълна през изминалите месеци в стремежа си да се самоусъвършенства. Фийб не се нуждаеше от много време, за да разбере, че футболът беше обогатил материално Дарнъл, но играта го беше лишила от възможността да използва интелекта си. Дарнъл беше грамаден, черен и силен и никой не си беше направил труда да открие, че той е доста умен.
Дарнъл продължи да хвали капитан Ейъб, чак докато стигнаха до нейната стая в хотела. Ужасяваше се от уединението и й се искаше той да няма вечерен час, за да може да го покани вътре. Но вместо това тя му пожела късмет с целувка по бузата.
— Утре строши малко кокали и заради мен, Дарнъл.
Той се ухили. Тръгна по коридора с обувките си четиридесет и шести номер. Тя въздъхна и затвори вратата. Чърмейн Дод щеше да се окаже глупачка, ако не го грабне.
Телефонът иззвъня. Тя махна едната си кристална обица и седна на кушетката.
— Ало.
— Къде беше цяла седмица?
Острите ръбове на кристалната обица се забиха в дланта й. Тя стисна очи, за да спре заливащата я болка.
— Здравей, треньоре.
— Минах през вас във вторник вечерта, за да се видим, преди да тръгна, но Моли ми каза, че вече си легнала. Даваше интервюта, когато ти се обадих в офиса в четвъртък и петък, а снощи телефонът у вас не отговаряше. Идвам в стаята ти.
— Не! — Тя прехапа устни. — Уморена съм. Седмицата беше много тежка.
— Имам нужда да те видя.
Не се искаше кристална топка, за да разбере защо. Искаше секс, искаше да се позабавлява набързо с празноглавката, докато бъдещата му съпруга стои недокосната.
— Не тази вечер.
Той беше искрено удивен.
— Виж, дай ми номера на стаята си. Трябва да поговорим.
— Друг път, Дан. Изтощена съм. — Тя си пое дъх несигурно. — Късмет утре. Ще се видим на страничната линия.
Когато остави слушалката, очите й блестяха от сълзи. Тя окачи на вратата знака „Не ме безпокойте“, отиде до прозореца и се загледа в трепкащите светлини на залива Бискейн.
През изминалите няколко месеца беше научила много неща от играчите. Научи, че ако искаш да участваш в играта, трябва да се научиш да поемаш ударите. Точно това правеше сега. Дан й беше нанесъл убийствен удар, но тя нямаше да му позволи да види раните й. Утре, когато чуе мелодията на „Не е ли сладка тя“, ще вдигне глава, ще помаха на тълпата и ще вика за отбора. Никой няма да разбере, че е влязла в играта контузена.
Следобедът, когато „Старс“ биха „Долфинс“ в полуфиналите на Американската футболна конференция, Рей Хардести седеше в кабинета си, с пистолета си трийсет и осми калибър и се молеше да има достатъчно уиски в къщата, за да се напие.