След една седмица „Старс“ щяха да се срещнат с „Портланд Сейбърс“ за титлата на Американската футболна конференция. Той надигна бутилката и я изпразни докрай. Но огънят в гърлото му не пламтеше толкова силно, колкото гневът му. „Старс“ никога не бяха стигали толкова далече с Малкия Рей в отбора, а сега се справяха без него.
С приглушен, почти нечовешки звук, той метна бутилката през стаята. Тя се блъсна в рафта с трофеите и изтрещя, но той не се тревожеше за шума. Наоколо нямаше никой, който да чуе. След брак, продължил три десетилетия, Елън го беше напуснала. Беше му казала, че се държи като луд и има нужда да отиде на психиатър или нещо такова. Майната му! Нямаше нужда да ходи на никакъв психиатър. Просто имаше нужда да се разплати с Дан Кейлбоу.
След мача с „Чарджърс“ си мислеше да убие Кейлбоу. Но накрая отхвърли идеята, не заради угризения, а защото смъртта на Кейлбоу не означаваше непременно, че „Старс“ ще започнат да губят.
Имаше нужда от нещо съвсем просто. Не беше достатъчно богат, за да подкупва когото и да било. Освен това в последно време играчите изкарваха твърде много пари, за да бъдат подкупени, а и повечето съдии бяха почтени. Трябваше му нещо сигурно.
На екрана се появи Фийб Съмървил. Миналата седмица, когато Кейлбоу я доведе вкъщи, той беше скрит в гъсталака до дома на треньора. Лампите в спалнята светнаха след по-малко от половин час.
Преследваше ги от месеци, като заемаше коли, за да не го забележи Кейлбоу. Знаеше, че отношенията им вече са сериозни. Беше събрал информацията, но досега не знаеше какво да я прави.
Идеята, която се оформяше бавно в ума му, беше едновременно сложна и учудващо лесна. Сигурно ще го хванат, но тогава ще бъде твърде късно, а той и без това не се интересуваше какво ще стане с него. Само едно нещо имаше значение. „Старс“ да не спечелят титлата на Американската футболна конференция.
На екрана интервюто на Фийб Съмървил беше свършило и камерите се върнаха към треньора на „Старс“. Рей вдигна пистолета си и стреля в екрана.
Като играч Дан беше преминавал през хаоса, който заобикаляше финалите, но това не беше му се случвало като треньор. Добре че се беше научил да оцелява без сън. Въпреки това се чувстваше скапан, когато във вторник следобед, след победата им над „Долфинс“, се поосвободи за няколко маса. А и беше адски ядосан на Фийб.
Докато караше по алеята към дома й, той си мислеше, че първото нещо, което ще напрани, когато се добере до нея, е да я целуне. После ще й даде малко ум. Знаеше колко е заета, но същото се отнасяше и за него, така че можеше да отдели десет минути през последните два дни, за да поговори с него. И двамата бяха подложени на голямо напрежение, но това не означаваше, че не бива да се виждат. Миналата неделя тя дори не се върна с полета на отбора, а той беше очаквал това с нетърпение. За последен път я видя в съблекалнята, където я беше довел Рон, за да поздрави отбора.
Икономката на Фийб, Пег, го пусна вътре, точно преди да си тръгне, защото беше привършила работата си. Той метна палтото си на перилата. Чу пискливи викове от дъното на къщата. Първо не разпозна звуците, не защото бяха необичайни, а защото бяха неочаквани.
Пух се затича да го посрещне. С кучето по петите си, той прекоси всекидневната, но внезапно спря, когато стигна до арката, откъдето се влизаше в кухнята. Онова, което видя там, едва не го зашемети.
— Аз искам да го направя, Фийб!
— Мой ред е!
— Мой!
— Тихо! И двамата може да го направите, немирници такива. Ето ви по един нож. Точно така, Джейръд. Добра работа, Джейсън. Още малко крем отстрани. Не, Джейръд, не ближи ножа… Е, добре, какво са няколко микроби между приятели? Нали така, приятел?
Исусе! Осъзна, че очите му започват да щипят не от липсата на сън, а от вълнение. Никога не беше виждал нещо по-красиво от Фийб, която слагаше крем върху грозноватата торта и тези две малки къдрокоси момченца, коленичили на столовете до нея.
Тя въобще не приличаше на майката от въображението му. Убийственият й маникюр беше лакиран в кървавочервено. Големи халки се поклащаха на ушите й и си играеха на криеница с косата й на момиче от някоя реклама. На всяка от китките й подрънкваха поне по три гривни. Беше облечена в голям анцуг на „Старс“… поне това беше улучила… но вместо да носи някакви прилични джинси, както се очаква от майките, тя си беше сложила най-тесния и прилепнал златист клин, който беше виждал през живота си.