— Фийб?
Не беше чула, че Моли е влязла. Не я искаше при себе си. Рано или късно ще трябва да каже на сестра си, че напускат Чикаго, но не можеше да го направи тази вечер.
— Вратата беше затворена.
— Знам, но… Сигурна ли си, че си добре?
Лампите в стаята светнаха.
Фийб остана обърната към прозореца, защото не искаше Моли да види, че е плакала. Чу лекото тупване от лапичките на Пух по килима.
— Просто ме боли глава.
— Скарахте се с Дан, нали?
— Двамата с Дан се караме постоянно.
— Вие се дразните един друг, но не се карате.
— Сега не се дразнехме, Моли. Беше наистина.
Последва дълга пауза.
— Съжалявам.
— Не виждам защо ще съжаляваш. Да не си забравила, че ме мразиш?
Знаеше, че не е честно да си го изкарва на Моли, но сега това не я интересуваше. Пух се беше наврял в краката й, сякаш я укоряваше.
— Не те мразя, Фийб…
В очите й отново се появиха сълзи.
— Имам нужда да остана сама, ясно ли е?
— Но ти плачеш?
— Просто моментна слабост. Ще я преодолея.
— Не плачи, Дан щеше да се почувства зле, ако знаеше, че толкова те е натъжил.
— Искрено се съмнявам в това.
— Мисля, че си се влюбила в него.
Тя преглътна и сълзите се плъзнаха по лицето й.
— И това ще преодолея.
Тя усети една ръка на рамото си. Гърлото й се сви и нещо в нея сякаш се скъса. Без да знае как се случи това, тя се оказа в прегръдките на Моли.
Моли я потупваше леко по гърба.
— Не плачи, Фийб. Моля те, не плачи. Всичко ще се оправи. Наистина ще се оправи. Не плачи — бъбреше Моли, точно както правеше и с Пух.
Въпреки че положението им беше доста неудобно, защото беше по-ниска, те останаха прегърнати.
Фийб не знаеше колко дълго са останали така, но нищо на света не можеше да я накара да отпрати сестра си. Когато най-после тя се наплака, Моли се отдръпна, но след малко се върна със салфетка от банята.
Фийб седна на леглото и издуха носа си.
— Утре ще бъда по-добре. Сега просто се самосъжалявам.
Леглото се раздвижи, когато седна до нея. Изминаха няколко мига в мълчание.
— Бременна ли си?
Фийб я изгледа удивено.
— Защо се сети за това?
— Едно момиче, с което сме заедно в часовете по история на древността, е бременно. Знам, че може да се случи, дори и с по-възрастни хора, които би трябвало да знаят как да се пазят. Сигурна съм, че Дан ще иска да се ожени за теб, ако е така, а ако не иска… Ние двете… — Тя заговори забързано. — Ще ти помагам да се грижиш за бебето. Няма да ти се наложи да правиш аборт да го даваш на някого или да го гледаш сама.
Когато видя напрегнатото изражение на сестра си, Фийб се усмихна леко и се поуспокои.
— Не съм бременна. Но благодаря. Много ти благодаря.
— Няма пак да започнеш да плачеш, нали?
Фийб кимна и издуха носа си.
— Не мога да се спра. Това е най-милото нещо, което някой ми е предлагал. — Тя изхълца тихо. — Обичам те, Моли! Наистина!
— Ама наистина ли?
— Да.
Фийб изтри сълзите си.
— Въпреки че бях толкова гадна.
Фийб се усмихна.
— Наистина беше гадна.
— Никой по-рано не ме е обичал.
— Майка ти те обичаше.
— Наистина ли?
— Много те обичаше.
— Не си я спомням. Бърт казваше, че е била празноглава.
Фийб се разсмя задавено.
— Вярно е. Моята майка също. Бърт се женеше само за такива жени. Той обичаше да са руси, привлекателни и не много умни. Наследили сме ума си от него, Мол, не от майките си. — Тя се заигра с кърпичката в ръцете си. — Но майка ти беше една от най-милите жени, които съм срещала. Тя те обичаше толкова много. Аз избягах, когато ти беше съвсем мъничка, но все още си спомням как тя те държеше часове наред, дори когато ти беше заспала. Просто не можеше да повярва, че те има.
— Иска ми се да помнех нещо.
— Мила жена беше. Често ми разказваше разни неща от живота си. Същото правеше и Кууки, втората съпруга на Бърт. И двете бяха много мили.
Моли поглъщаше всяка дума.
— Разкажи ми за тях.
Фийб подсмръкна и попи носа си.
— Ами… Бърт открил и трите си съпруги в Лас Вегас. Никоя от тях нямала нищо друго, освен хубава външност. Бяха изключителни жени. Понякога си мисля, че празноглавка е просто дума, която мъжете са измислили, за да се чувстват нещо повече от жените, които успяват да оцелеят по-добре от тях.