Выбрать главу

Те чуха нови овации и той дръпна ядосано от цигарата.

— Цял живот си била с късмет. Ти си единственият човек, когото познавам, който дори и в куп боклуци да стъпи, те ще се превърнат в злато.

— Винаги съм смятала, че ти си късметлията.

Той изръмжа.

Тя стисна чантата си.

— И след всичките тези години продължаваш да ме мразиш, нали? Така и не разбрах защо. Ти имаше всичко, което аз исках.

— Ами да — промърмори той. — Пораснах в скапан апартамент с майка невротичка и без баща.

— Имаше баща. Имаше моя баща.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Права си. Така е. Бърт ме обичаше повече, отколкото теб, чак до смъртта си. Просто искаше да ти даде урок. Той непрекъснато казваше, че си единствения му провал. Мислеше, че ще улегнеш, ако те измъкне от онези, сбърканите, с които ти все се мъкнеше. — Рийд загаси цигарата си в един от пълните с пясък пепелници, сложени до стената. — Бърт не искаше да стане така. Никой не можеше да предвиди всички случайности, случили се през този сезон. „Сейбърс“ загубиха, „Симпсън и Макгуайър“, „Чарджърс“ загубиха, „Уайзък“. „Билс“ и „Долфинс“ се разпадат. Исусе, ако той имаше представа, че „Старс“ ще стигнат плейофите, той не би те пуснал да се приближиш до отбора, дори и за ден.

— „Старс“ наистина стигнаха до плейофите. А според овациите и сега печелят.

Лицето му потъмня от гняв. Преуспяващият делови мъж беше изчезнал и на негово място се показа жестокият тиранин от детството й.

— Дявол да го вземе, злорадстваш, нали?

— Не е…

Но отрицанието й дойде твърде късно, защото той вече я беше притиснал с тяло до стената. Тя примижа, когато раменете се разтресоха и чантата й падна на земята.

— Ти съсипа всичко! Винаги си го правила!

Уплашена, тя го блъсна с длани в гърдите.

— Пусни ме или ще викам!

— Хайде де. Ако ни види някой, ще си помисли, че ме сваляш, както сваляш всички останали.

— Наистина ще го направя, Рийд! Пусни ме.

Тя замръзна, когато усети как ръката му се плъзва върху гърдите й и ги притиска.

— На осемнайсет беше страхотно парче и все още си.

Тя не можеше да помръдне от изненада.

— Махни ръцете си от мен!

— Когато аз реша.

Тя се бореше да се измъкне от налудничавото му докосване, но тялото му я притискаше. Изражението му я изплаши. Очакваше да види похот, но видя нещо по-опасно. Видя омраза и желание да упражни силата си върху нея, както винаги.

— „Старс“ може и да останат за теб, но преди да си въобразиш, че ще се смееш последна, има още нещо, което трябва да узнаеш.

Триумфалното му изражение предизвика тръпки от ужас по тялото й. Тя отново беше детето, което го гледаше как държи снимката на майка й. Въпреки че бяха заобиколени от осемнадесетте хиляди зрители, тя никога не беше се чувствала по-самотна.

Устните му се изкривиха.

— Онази нощ в бараката край басейна…

— Не! Не искам да слушам!

Старите кошмари я заляха. Чуваше гръмотевиците, усещаше горещата лепкава жега. Отново се опита да се измъкне, но той не й позволи.

— Помниш ли бурята! И колко тъмно беше?

— Престани!

Тя се разплака.

Той стисна по-силно гърдите й.

— Толкова тъмно, че не можеше дори собствената си ръка да видиш…

— Недей!

— В онази нощ, когато Крейг те изчука…

— Моля те…

— Това не беше Крейг.

Стомахът й я присвиваше, от устните й се изплъзна стон, докато думите му я удряха непрестанно. Имаше чувството, че дробовете й са накъсани, и ще се задуши до смърт.

— Аз те открих в онази барака.

Щеше да повърне. Дали беше подозирала това някъде дълбоко в подсъзнанието си или узнаваше едва сега? Миризмата на одеколона му я задушаваше.

Той пусна гърдите й, но само за да увие кичур коса около пръста си. Тя прехапа устни, за да не извика, когато той дръпна силно.

— И най-хубавото е, че нищичко не можеш да направиш, госпожице Важност, защото се е случило прекалено отдавна. Ще се противопоставят твоята дума срещу моята дума. А докато ти помиташе всичко в панталони, аз си останах чистичък. Така че когато започнеш да злорадстваш заради „Старс“, знай, че аз ще си спомням как пищеше, докато аз шибах сладката ти малка сливка.

— Добре ли сте, госпожице Съмървил?

Рийд отскочи назад, когато отляво към тях се приближи човек от охраната.

Тя притисна пръсти до устните си.