В ранните й години коланът на баща му беше научил Дан, че онова, което има значение в живота, е победата. Той беше агресивен конкурент и смачкваше всеки, който се изпречеше на пътя му. Точно сега си обеща нещо. Ако намери една определена безмозъчна дама, ще й даде такъв урок, че няма да го забрави скоро.
— Здравейте, треньоре. Аз съм Мелани.
Погледът на Боби Том се плъзна по добре оформената млада красавица, която имаше очи само за Дан. Младият уайдрисийвър поклати глава.
— По дяволите, треньоре! Имаш повече жени от мен.
— Аз съм стартирал преди теб, Боби Том. Ще ме настигнеш. — Той погледна момичето. — А сега ще ми кажеш ли пак името си, скъпа?
Дан чу сирените точно когато стигна до мястото на шосе Айзенхауер, където магистралата Изток-Запад се отделяше и завиваше наляво. Беше изоставил Мелани на приема преди час. Погледна в огледалото и се зарадва, че времето, когато се напиваше, беше отминало.
Отдръпна червеното си ферари 512 TR. Колата беше прекалено малка за него, но той се примиряваше с липсата на място за краката си, защото „Тестароса“ беше най-прекрасното превозно средство на света. Все пак двеста хиляди долара бяха луди пари за една кола, когато хората спят по улиците, затова, след като я купи, той написа чек за същата сума за една от любимите си благотворителни цели. През повечето години даряваше повече пари, отколкото харчеше, но смяташе, че точно така е правилно, като се има предвид самият той колко струва.
Когато полицаят застана от страната на шофьора, Дан вече беше свалил прозореца. Полицаят вече беше забелязал ситно изписаните номера на колата — ICE II.
Той подпря лакът на капака на колата и се наведе.
— Добър вечер, треньоре.
Дан кимна.
— Предполагам, че бързате.
— Какво не е наред?
— Карахте със сто и четиридесет, когато минахте край Манхайм.
Дан се ухили и удари по кормилото.
— По дяволите! Обичам тази кола! Опитвах се да я сдържам. Тази вечер имаше доста идиоти по пътя.
— Така е. — Полицаят се любува няколко мига на колата, преди отново да обърне внимание на Дан. — Дали ще се справите с „Джетс“ в края на седмицата, как мислите?
— Ще направим каквото можем.
— Подписахте ли с Боби Том?
— Страхувам се, че не.
— Много лошо. — Той се отдръпна. — Е, все пак, късмет. И поотпуснете педала, нали, треньоре? Тази вечер някои от дежурните момчета все още са ви ядосани за онази издънка, когато загубихте срещу „Браунс“ миналата година.
— Благодаря за предупреждението.
Когато Дан се върна отново на шосето, беше почти един през нощта. Движението беше горе-долу спокойно. Вече беше съблякъл смокинга си, а когато се шмугна в лявото платно, измъкна вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си.
Въпреки че отношенията му със закона не бяха съвсем чисти, той харесваше ченгетата. Те бяха до него от момента, в който заловиха дванадесетгодишния хлапак да краде бира. Ченгетата от Тъскалуза бяха направили много повече, за да го вкарат в правия път, докато играеше за „Тайд“, отколкото неговият старец. Една вечер полицаите се намесиха, за да разтърват Дан и няколко души от горните класове на Обърн в бара, наречен Дървения Дик. Тогава единият от полицаите дори успя да го убеди в ползата от образованието.
— Имаш мозък, момче! Кога ще започнеш да го използваш?
Ченгето му говори почти цяла нощ и го накара да се замисли за по-далечното си бъдеще. Футболът беше пропускът, с който Дан можеше да се измъкне от мизерията, в която беше израснал, но ченгето го накара да разбере, че в един момент няма да може да играе.
През следващите семестри той постепенно замени часовете по физкултура и приложни изкуства с курсове по математика, финанси и бизнес. Докато стигне последната година, вече се справяше добре с учебната програма, изискваща много време, въпреки нощните забавления. Там той осъзна, че има и ум, а не само спортен талант и това му донесе огромно задоволство.
Излезе на Сърмък роуд, мина по натоварения „Оук Бруук“ и зави по страничните улички, докато стигна до един магазин за полуфабрикати от дясната страна. Спря на паркинга, изгаси колата и излезе от малкото, лъскаво ферари.