Предсезонната среща с „Джетс“ в неделя следобед беше пълен провал. Ако „Старс“ играеха с някой заслужаващ уважение отбор, загубата нямаше да бъде толкова унизителна, но нищо и никаквите „Джетс“ да ги бият двайсет и пет на десет, дори и преди сезона, беше повече, отколкото Дан можеше да преглътне, особено след като си представяше как тримата играчи, с които още не бяха подписали, са се отпуснали в гореща вана в Чикаго и гледат мача на големите екрани на телевизорите си.
Джим Бийдерот, титулярният куотърбек на „Старс“, се контузи на последната им тренировка, а миналата седмица резервата му си беше разтегнал мускул на бедрото, така че Дан беше принуден да излезе със С. Дж. Браун, ветеран, играл петнайсет години, чиито колене бяха залепени със самолетно лепило. Боби Том, ако играеше, щеше да успее да се освободи, така че С. Дж. да може да му подаде, но Боби Том не играеше.
И за да влоши още повече нещата, новата собственичка на „Старс“ очевидно се беше върнала, но не приемаше никакви обаждания. Дан проби дупка с ритника си в стената на гардероба за посетители, когато Роналд Макдърмит му го съобщи, но това не помогна. Той не беше и помислял, че някога ще мрази нещо повече от загубените футболни мачове, но това беше преди Фийб Съмървил да се появи в живота му.
Въобще седмицата беше мрачна. Рей Хардести, бившият защитник на „Старс“, когото Дан отстрани в началото на август, беше карал пиян твърде много пъти, но този път беше връхлетял върху парапета на шосе Калюмет. Умрял на място, заедно с осемнадесетгодишната си спътничка. По време на цялото погребение, като наблюдаваше лицата на скърбящите родители на Рей, Дан непрестанно се питаше дали не е можел да направи нещо повече. С разума си осъзнаваше, че не е можел, но така или иначе, това си беше трагедия.
Единственото светло петно през седмицата се появи в една от държавните детски градини на областта Дюпейдж, където той беше отишъл, за да заснеме безплатно едно съобщение за Юнайтед уей. Първото нещо, което забеляза, когато влезе през вратата, беше една червенокоса учителка, с лице на фея, която седеше на пода и четеше приказка на група четиригодишни деца. Нещо в него омекна и се сгря, докато оглеждаше луничавия й нос и зеленото петно от нечий пръст на панталоните й.
Когато свършиха със снимките, той я покани на чаша кафе. Името й беше Шейрън Андърсън, а тя беше мълчалива и срамежлива, един контраст, който беше добре дошъл след безочливите жени, с които беше свикнал. Въпреки че беше рано да се мисли за това, не можеше да не се замисли дали пък не е открил обикновената, обичаща уюта жена, която търсеше.
Но сиянието, останало след срещата с Шейрън, избледня до мача с „Джетс“ и той продължи да беснее заради загубата, докато изчакваше да отминат мероприятията след мача. Едва когато зачака да се качи на самолета, който щеше да ги върне обратно в О’Хеър, той изръмжа:
— Копеле!
Извърна се толкова рязко, че връхлетя върху Роналд Макдърмит, а действащият управител загуби равновесие и изтърва книгата, която носеше. Малкият си го заслужаваше, помисли си Дан безсърдечно, щом се е родил толкова мекушав. Въпреки че беше не повече от сто седемдесет и три сантиметра, Роналд не изглеждаше зле, но беше прекалено изряден, прекалено учтив и прекалено млад, за да ръководи „Чикаго Старс“.
В нормалните отбори управителят ръководеше цялата дейност, в това число наемаше и уволняваше треньорите, така че, теоретично, Дан работеше за Роналд. Но Роналд беше толкова уплашен от него, че властта му наистина беше само на думи.
Управителят взе книгата си и го погледна толкова внимателно, че Дан се вбеси.
— Съжалявам, треньоре.
— За бога, аз се блъснах в теб.
— Да, е…
Дан тикна чантата си в ръцете на Роналд.
— Намери някого да занесе това у дома. Аз ще хвана по-късен полет.
Роналд изглеждаше притеснен.
— Къде отиваш?
— Нещата стоят така, Роналд. Ще отида да свърша твоята работа вместо теб.
— Аз… аз съжалявам, треньоре, но не разбирам какво искаш да кажеш с това.
— Искам да кажа, че отивам да потърся нашата нова собственичка, а след това ще я запозная с някои факти за живота в голямата лоша Национална футболна лига.
Роналд преглътна толкова трудно, че адамовата му ябълка подскочи.
— Ъъъ… треньоре, това май не е добра идея. Тя изглежда не желае да я занимават с делата на отбора.
— Толкова по-зле — изръмжа Дан като тръгваше, — защото смятам доста да я занимавам.