— Събери сили, Виктор. Терминаторът се развилня.
Пух излетя напред и Фийб пооправи с ръце косата си. Не я и изсуши, след като си взе душ, тъй като реши да остави естествените си къдрици, за да се получи онзи съблазнително небрежен вид, който изискваше прелестно дръзката рокля на Саймоун.
От всекидневната й избумтя непознат мъжки глас с отчетливото провлачено произношение на Юга.
— Долу, куче! Долу, по дяволите!
Тя ахна и се втурна напред. Подметките на сандалите й се плъзнаха по черно-белите шахматно разположени мраморни плочи на пода, когато завиваше зад ъгъла. Спря рязко, с развяна коса, когато видя Дан Кейлбоу да стои в средата на нейната всекидневна. Позна го веднага, въпреки че бяха разговаряли само за кратко на погребението на баща й. Все пак той не беше мъж, който се забравя лесно. През изминалите шест седмици лицето му неведнъж изскачаше непредвидено в мислите й.
Рус, хубав, изпълнен с живот, той изглеждаше роден да създава неприятности. Вместо фланелка и памучни панталони, той би трябвало да носи омачкан бял костюм и да кара по черните пътища на Юга голям стар кадилак, с накачени по покрива бирени кутии. Или пък да стои на моравата пред някой замък отпреди Гражданската война, вдигнал глава към луната, докато една млада Елизабет Тейлър го чака да се върне у дома, легнала на месинговото легло с орнаменти.
Тя отново се почувства притеснена, както и при първата им среща. Той съвсем не изглеждаше като футболиста, който я изнасили преди толкова години, но въпреки това тя имаше дълбоко вкоренен страх от физически силни мъже. На погребението успя да скрие безпокойството си зад кокетство, едно средство за защита, което тя беше развила в изящно изкуство с годините. Но на погребението те не бяха сами.
Пух, който приемаше отблъскването като лично предизвикателство, се увърташе около него с увиснал език, като размахваше пухкавата си опашка в ритъм „обичай ме, обичай ме, обичай ме“.
Той премести поглед от кучето към Фийб.
— Ако се изпикае върху мен, ще го одера живо.
Фийб се втурна напред, за да прибере животинката си.
— Какво правите тук! Как влязохте?
Той гледаше съсредоточено лицето й, а не извивките на тялото й, което веднага го отдели от повечето други мъже.
— Портиерът ви е голям почитател на „Джайънтс“. Адски готино момче. Историите, които му разказах за срещите ми с Л. Т., наистина му харесаха.
Фийб нямаше представа кой е Л. Т., но се сети за лекомислените указания, които даде на Тони, когато излизаше да се разходи с Пух. Очаквам посетител. Ще го пуснеш, нали?
Сега току-що проведеният разговор с портиера придоби съвсем нова светлина.
— Кой е Л. Т.? — попита тя, докато се опитваше да успокои Пух, който се бореше да се измъкне от ръцете й.
Дан я изгледа така, сякаш беше паднала от друга планета. Като пъхна пръсти в джобовете на панталоните си, той каза кротко:
— Въпроси като този биха ви навлекли куп неприятности при срещите на собствениците на отбори.
— Няма да ходя на никакви срещи на собственици на отбори — отговори тя с достатъчно захарин в гласа, за да задоволи цял конгрес по контрола на теглото, — така че това няма да бъде проблем.
— Така ли? — Момчешката му усмивка противоречеше на леда в очите му. — Е, в такъв случай Лорънс Тейлър беше капеланът на „Ню Йорк Джайънтс“. Един наистина добродушен мъж, който ни четеше молитва преди всеки мач.
Тя усещаше, че нещо й убягва, но нямаше да разпитва повече. Нахлуването му в апартамента й я беше извадило от равновесие и тя искаше да се отърве от него колкото е възможно по-скоро.
— Господин Кейлбоу, колкото и да ми е приятно да ме стряскат неочаквани гости, страхувам се, че точно сега нямам време да говорим.
— Няма да отнеме много време.
Тя видя, че няма да успее да го помръдне, докато той не си каже каквото е намислил, затова си сложи маската на досада.
— В такъв случай пет минути, но първо трябва да се отърва от това създание.
Фийб отиде в кухнята и остави Пух. Когато затвори вратата, пуделът беше съвсем за съжаление.
Тя се върна при нежелания посетител. Той стоеше в средата на стаята и разглеждаше обстановката. Леки метални столове бяха разположени до огромни канапета, тапицирани в тъмносиво. Стените с японски лак и пода с плочки, подчертаваха строгите, изчистени линии на стаята. Собствените й мебели, по-удобни и значително по-евтини, бяха на съхранение. Всичко, освен голямата картина, която висеше на единствената гладка стена в стаята.