Отпуснатото голо тяло беше първият портрет, който й нарисува Артуро и въпреки че той беше доста скъп, тя никога не би се разделила с него. Беше се излегнала на обикновено дървено легло във вилата на Артуро, русата й коса струеше по възглавницата, а погледът й беше отправен към зрителя. Голата й кожа беше нашарена от слънчевата светлина, която проникваше през единствения прозорец, разположен високо на стената с гипсова украса.
Беше окачила тази картина в най-често посещаваната стая не от суета, а защото естествената светлина, идваща от големите прозорци, я подчертаваше най-добре. Портретът беше изпълнен по-реалистично от по-късните й изображения. Меките извивки и нежните нюанси й даваха усещане за спокойствие. Мястото между гърдите й беше в кораловочервено, ярко петно в лимоновожълто оцветяваше извивката на бедрото й, а сред бледите косми между бедрата й като копринени нишки бяха вплетени нежни светловиолетови отсенки. Тя рядко мислеше за фигурата на картината като за самата себе си, по-скоро като за някоя много по-добра жена, чиято сексуалност не е била открадната.
Дан стоеше с гръб към нея и открито разглеждаше картината по начин, който подсещаше чие точно е показаното тяло. Той се обърна към нея и тя се стегна за някоя мазна забележка.
— Много симпатично. — Той се приближи до един от крехките столове. — Това нещо ще ме издържи ли?
— Ако се счупи, ще ви изпратя сметката.
Той седна и тя видя, че най-после е привлечен от извивките, които прилепналата рокля на Саймоун разкриваше толкова натрапчиво. Наум тя въздъхна с облекчение. Това поне беше позната територия.
Тя се усмихна и отпусна кръстосаните пред гърдите си ръце, като го остави да се нагледа. Още преди години беше открила, че много по-лесно може да контролира отношенията си с хетеросексуалните мъже като се преструва на прелъстителна сирена, отколкото ако се изчервява невинно. Сексуалната нападателност й даваше леко предимство. Тя беше тази, която определяше правилата на играта, не мъжа, и когато отпратеше ухажора си по пътя му, той предполагаше, че не е бил достатъчно добър, в сравнение с другите мъже в живота й. Никой никога не разбра, че нещо в нея не е наред.
Тя добави оттенък на Катлийн Търнър към естествено дрезгавия си глас.
— Какво има, господин Кейлбоу? Освен очевидното.
— Очевидното?
— Футболът, разбира се — отвърна тя невинно. — Не мога да си представя мъж като вас да мисли за нещо друго. Поне баща ми не го правеше.
— Може и да останете изненадана от онова, което си мисли мъж като мен.
Провлеченият му глас, изпълнен с жегата на лятната нощ, лизна тялото й и задейства всичките й вътрешни предупредителни сигнали. Тя веднага подпря хълбок на ръба на малка никелирана конзола и тясната й пола се качи още по-нагоре по бедрата й. Разклати сандала си на върха на пръстите си и изрече лъжата си с копринено мек глас.
— Съжалявам, господин Кейлбоу, но вече не знам какво да правя със слиповете на спортистите, които висят до леглото ми.
— И сега?
Тя наведе глава и го изгледа през платинения кичур коса, който докосваше ъгъла на окото й — поза, която тя беше усъвършенствала преди години.
— Спортистите са то-о-о-о-лкова уморителни. Прехвърлих се на мъже, които носят боксери.
— Уолстрийт?
— Конгреса.
Той се разсмя.
— Карате ме да съжалявам, че изоставих лудешкия живот.
— Много лошо. И сега религиозен разговор ли?
— Нищо чак толкова интересно. За треньорите се смята, че са хора, които си имат почитатели.
— Колко отегчително.
— Собствениците на отбори също.
Тя се отдръпна от ръба на конзолата, като внимаваше да застане така, че той да вижда вътрешните извивки на гърдите й, които се показваха под златистите кръстосани връзки.
— О, боже! Защо ми се струва, че се задава проповед?
— Вероятно, защото знаете, че я заслужавате.
Прииска й се да се увие в най-стария си, най-плътен плюшен халат за баня. Но вместо това, езикът й пробяга по устните й.
— Виковете ме разстройват, затова по-кротко, моля ви.
Очите му потъмняха от отвращение.
— Бива си ви. Но мисля, че имам причина да викам, като се има предвид фактът, че съсипвате футболния ми отбор.
— Вашият отбор? За бога, господин Кейлбоу! Смятах, че той е мой.
— Точно сега, пиленце, той изглежда, е ничий.
Дан се изправи толкова рязко от стола, че я стресна и тя отстъпи назад. Опита се да прикрие това, като се престори, че е смятала да седне. Ластичната й рокля от зелено ламе се плъзна нагоре, докато сядаше на кушетката. Фийб кръстоса небрежно крака и показа тънката златна верижка на глезена си, но той не й обърна никакво внимание, а започна да крачи напред-назад.