— Аз държа на думата си. Обещавам, че няма да я нараня. — Той изви ръцете си. — Ще я убия много бързо и тя нищо няма да усети.
Виктор въздъхна.
— Точно от това се страхувах.
6.
— Пристигнахме, госпожице Съмървил.
Буикът напусна магистралата и пое по двулентов частен път, означен със синьо-бяла табела, на която пишеше Старс драйв. Анет Майлс, която взе Фийб с колата от О’Хеър, беше секретарка на Бърт от няколко години. Беше към петдесетте, с наднормено тегло и къса, посивяваща коса. Беше любезна, но не особено общителна, така че не говориха много.
Фийб чувстваше умора от наложилото се ставане в зори, за да хване ранния полет и от напрежението за това, което й предстоеше. Опита се да се отпусне и се загледа през прозореца към гористия пейзаж. От двете страни на пътя имаше насаждения от дъб, орех, клен и бор. През една пролука между дърветата вдясно тя зърна защитна ограда.
— Какво има там?
— Затревено тренировъчно игрище с нормални размери, а също и седемдесетярдово игрище. Дърветата защитават мястото от зяпачи.
Тя отмина едно отклонение, където правоъгълен синьо-бял знак означаваше входа за доставките.
— Баща ви купи тази земя през осемдесета от католическата църква. Тук имаше манастир. Комплексът не е луксозен като тези на „Каубойс“ или „Форти Найнърс“, но е удобен, а и „Дворецът на спорта“ не е далече. Когато представиха проекта за двореца, имаше множество спорове, но той донесе много пари на окръг Дюпейдж.
Пътят зави надясно и те се заизкачваха под лек наклон към архитектурно незабележителна, двуетажна L-образна сграда от сиво стъкло и метал. Най-голямото й предимство беше в начина, по който стъклото отразяваше околните дървета и омекотяваше практичния вид на сградата.
Анет посочи към павираното пространство, обозначено като паркинг за персонала.
— Накарах да докарат колата на баща ви, както поискахте. Паркирана е пред страничния вход. По принцип ще предпочетете да използвате него, но днес ще ви преведа през фоайето.
Тя спря на най-близкото до входа място за посетители и изгаси двигателя. Фийб излезе от колата. Докато се приближаваше към сградата, тя осъзна, че й се иска да не беше оставяла Пух с Виктор, за да е с нея за защита. Фийб мярна отражението си в двойните стъклени врати. Този перленосив костюм с панталон беше най-близкото нещо до облекло на делова жена. Под късото сако носеше прилепнала тъмносиня копринена блуза, обута бе с подходящи сандали, закопчани с фини златни катарами. Лъскавата й руса коса се виеше около лицето й. Единствената волност, която си беше позволила, беше дървена панда в лилаво и бяло, закачена на ревера й, и кристалните си очила.
Анет отвори пред нея една от двойните стъклени врати. На всяка от вратите имаше емблемата на отбора, представляваща три застъпващи се звезди в небесносиня окръжност. Фийб премести очилата нагоре на главата си и навлезе в бащиния си свят.
В полукръглото фоайе, застлано, както можеше да се предположи, с небесносин килим, имаше златисти пластмасови столове и бяло полукръгло администраторско бюро, със сини и златни ивици. В единия край стоеше шкаф за награди, а до него имаше грамоти, плакати и емблемите на всички отбори от Националната футболна лига, сложени в рамка.
Анет посочи с ръка към единия от столовете.
— Бихте ли почакали тук само за момент?
— Разбира се.
Фийб свали слънчевите си очила и ги мушна в чантата си. Само след минута един мъж се появи забързано от левия коридор.
— Госпожице Съмървил. Добре дошла.
Тя се втренчи в него.
Той беше възхитителен — нисък, интелигентен на вид Том Круз с дружелюбно, почтително изражение, което много помогна за успокояването на нервния й стомах. Въпреки че най-вероятно беше около нейната възраст, имаше толкова момчешки вид, че й изглеждаше двадесетинагодишен. Тя пое подадената й ръка и се взря в две прекрасни сини очи, като на Том Круз, които бяха на височината на нейните.
— Сигурно сте уморена от полета.
Тя никога не беше виждала мъж с по-гъсти мигли.
— Съжалявам, че нямахте възможност да си починете, преди да ви потопят във всичко това.
Гласът му беше тих, а в поведението му имаше съчувствие и тя усети първия лъч надежда, след като Дан Кейлбоу я изнуди. Може би нещата нямаше да се окажат толкова лоши.
— Всичко е наред — увери го тя.
— Сигурна ли сте? Знам, че много хора очакват да се срещнат с вас, но ако искате, ще направя всичко възможно, за да отложа това.