Прииска й се да го опакова с панделка и да го сложи под коледната си елха. Вътрешният й радар не изпращаше никакви предупредителни сигнали, които да й подсказват да го омае — нещо, което обикновено се случваше, когато с нея имаше симпатични мъже. Ниският му ръст и дружелюбното му поведение я предпазваха от усещането за заплаха.
Тя сниши глас, за да чуе само той.
— Защо просто не останете до мен, вместо това? Имам чувството, че ще се нуждая от приятелско лице.
— Ще ми бъде приятно.
Те се усмихнаха един на друг и тя усети успокояващото чувство, че помежду им съществува връзка, сякаш се познаваха от години.
Минаха под една арка към зала с офиси, украсена с възпоменателни футболни топки, вимпели и купи, претъпкани с химикалки. Докато я прекосяваха, той я запозна с няколко мъже, повечето от които носеха сини фланелки с емблемата на „Старс“. Всички те изглежда имаха някакви титли — ръководител, асистент…
За разлика от по-обикновено облечените си колеги, нейният нов съюзник носеше тъмносив раиран костюм, колосана бяла риза с френски маншети, вратовръзка с бургундско червено с емблемата на отбора и излъскани спортни обувки от щавена кожа.
— Ей богу! — Той се плесна по челото и се усмихна, при което се появиха две очарователни трапчинки. — Толкова се притеснявах от срещата с вас, че забравих. Аз съм Рон Макдърмит, госпожице Съмървил.
— Рон, моля те, наричай ме Фийб.
— Ще бъде чест за мен.
Те минаха покрай оживените офиси на персонала, разделени с прегради, после завиха към по-дългото задно крило на сградата. То беше украсено, както и фоайето, без въображение — син килим, бели стени, покрити със снимки и плакати на отбора, поставени в обикновени хромирани рамки.
Рон погледна часовника си и се намръщи.
— Вече ни очакват в офиса на Стийв Коувък. Той отговаря за играчите и иска договорите да бъдат подписани колкото е възможно по-скоро.
— Треньор Кейлбоу говореше за тези договори, сякаш въпросът е на живот и смърт.
— Така е, Фийб. Поне за „Старс“.
Той спря пред една врата, на която имаше месингова табелка, обозначаваща, че тук е офисът на ръководителя на персонала.
— През миналия сезон този отбор имаше един от най-лошите резултати в лигата. Запалянковците ни изоставиха и ние играехме направо на полупразен стадион. Ако изтървем Боби Том Дентън, ще има още повече празни места.
— Значи ми казваш, че нямам друг избор, освен да подпиша.
— О, не. Ти си собственикът. Мога да те посъветвам, но отборът е твой и ти вземаш крайните решения.
Той говореше толкова разпалено, че й се прииска да се хвърли на врата му и да го разцелува направо по малките, сладки устни. Но не го направи, а влезе през вратата, която той отвори пред нея.
Стийв Коувък беше ветеран, преминал през десетилетия на футболни битки. Беше съблечен по риза, червендалест, с оредяваща кестенява коса и хлътнали бузи. Фийб реши, че той е абсолютно ужасяващ, затова след като ги запознаха, й се прииска да не е облечена с панталони.
Тъй като не можеше да го заслепи с краката си, тя остави сакото си да се разтвори, докато сядаше срещу него.
— Разбрах, че е необходимо да подпиша някои договори.
— Точно така.
Той отлепи очите си от гърдите й и побутна към нея куп документи. Тя извади от чантата си очила за четене с рамки, имитиращи леопардова кожа, и си ги сложи.
Вратата зад гърба й се отвори и тя се стегна. Нямаше нужда да обръща глава, за да узнае кой влиза. Нещо се появи във въздуха. Може би лекият цитрусов аромат, който тя беше усетила, когато той беше в апартамента й, може би просто раздвижването на въздуха край грамадния мъжкар. Мисълта, че все още помни аромата му я изплаши и тя разтвори още малко сакото си.
— Наистина се радвам, че успяхте да дойдете, госпожице Съмървил.
Забележимият сарказъм се врязваше в провлечения говор от Алабама. Никога досега не беше смятала южняшките произношения за особено привлекателни, но беше принудена да признае, че определено има нещо прелъстително в тези удължени гласни.
Фийб не отместваше очи от документите, които преглеждаше.
— Дръжте се любезно, господин Кейлбоу, или ще насъскам Пух по вас. — Още преди той да успее да отговори, главата й се вдигна рязко от договора на Боби Том Дентън. — Осем милиона долара? Давате осем милиона долара на този мъж, за да хваща футболната топка! Мислех, че този отбор има парични затруднения.
Дан се облегна на стената вляво от нея, кръстоса ръце и мушна пръсти под мишниците на синята фланелка на „Старс“, която той носеше със сиви панталони.