— Искаш да знаеш дали ме е уволнил? Да.
Тя го изгледа слисано.
— Не знаех, че ти си управителят. Защо не ми каза?
— Мислех, че знаеш.
— Ако знаех, нямаше да позволя това.
Но когато изрече тези думи, тя се сети за споразумението си с Дан. Част от него беше и обещанието й да уволни действащия управител.
— Всичко е наред. Наистина. Беше неизбежно.
— Но, Рон…
— Назначиха ме за асистент на тогавашния управител, само защото баща ми и Бърт бяха големи приятели. Баща ти не беше особено впечатлен от мен и би ме уволнил след шест месеца, ако Карл Поуг не беше застанал зад мен.
Тя се отпусна на един стол.
— Поне е имало някой, който да те подкрепи.
— Харесваше ми да работя с Карл. Допълвахме се идеално и точно затова Карл не искаше Бърт да ме уволни.
— Какво искаш да кажеш?
— Карл имаше интуиция за футбол и беше забележителен водач, но не беше особено интелигентен. Аз имах качествата, които му липсваха — организационни способности и делова мисъл. Но като ръководител въобще не ме бива. С Карл така бяхме подредили нещата, че аз извършвах планирането и работата по стратегията ни, а той ги прокарваше пред другите.
— Искаш да ми кажеш, че всъщност ти си ръководил отбора?
— О, не! Карл имаше тази отговорност.
— Превръщайки в дело твоите идеи. — Тя потърка чело. — Това е ужасно.
— Уволнението ми е правилно решение, ако това може да ти послужи за утеха. За да може да действа управителят на професионален отбор, всеки, който работи с него — от чиновниците чак до треньорите, трябва поне малко да му има страха. Хората дори не ме уважават, да не говорим за страх. Умът ми е подходящ за тази работа, но не и моята личност. А може би просто нямам достатъчно смелост.
— Аз имам.
Тя се стегна, изненадана колкото и Рон, че е изказала на глас думите, които си мислеше.
— Моля?
Мислите й препускаха. Бърт искаше тя да бъде просто един фигурант. Беше предположил, че тя ще прекарва дните си, седнала в стария му офис, като послушно подписва документите, които й представят и прави каквото й се каже. Никога не би му минало през ума, че е възможно тя да се опита да научи нещо за работата.
Беше се заклела, че няма да играе в играта на баща си и сега видя начин да изпълни условията на завещанието, но да запази самоуважението си.
— Аз имам смелост — повтори тя. — Просто нямам познания.
— Какво искаш да кажеш?
— Засега единственото нещо, което знам за футбола, е колко много го мразя. Ако баща ми беше предположил, че Карл Поуг ще напусне, никога нямаше да ме остави дори да се приближа до „Старс“, даже и за няколко месеца. Трябваше да направя това, защото ме хванаха в капан — първо Бърт, после Дан Кейлбоу, но това не означава, че трябва да правя каквото ми кажат.
— Все още не разбирам…
— Имам нужда да се науча как се ръководи футболен отбор. Въпреки че ще нося тази отговорност само няколко месеца, аз искам да вземам самостоятелни решения. Но не мога да направя това, ако до мен няма човек, на когото вярвам, който да ме съветва. — Тя посочи документите, които все още държеше в ръка. — Не знам нищо за тези хора.
— За кандидатите за мястото на управителя ли?
Тя кимна.
— Убеден съм, че можеш да повериш избора на най-подготвения, на Дан и Стийв.
— Откъде да знам, че е така?
— Братовчед ти Рийд може би ще те посъветва…
— Не! — Тя се опита да говори спокойно. — Рийд и аз никога не сме се разбирали. При никакви обстоятелства не бих се обърнала към него. Имам нужда от теб.
— Не мога да изкажа колко много означава за мен твоето доверие.
Тя се сви в стола.
— За съжаление обещах на Дан да се отърва от теб.
— Искането му не е било безпричинно. Справях се зле с работата.
— Така е само защото той не разбира на какво си способен. Той не те познава така добре, както аз.
— С Дан се познаваме от няколко години — изтъкна той меко, — а с теб се срещнахме само преди два часа.
Тя нямаше търпение да се занимава с такава логика.
— Времето не е важно. Имам добра интуиция по отношение на хората.
— Дан Кейлбоу не е човек, на когото можеш да противоречиш, а точно сега ти се нуждаеш много повече от него, отколкото от мен. Спечелването на футболните мачове е единственото, което има значение в живота му. Знаех това, когато убедих Карл да го отнеме от „Беърс“ и да го наеме.