Гласът замлъкна със сподавено изхлипване и екранът избледня. Пръстите на Хардин погалиха бързо фенерчето „атомо“, светлината му помръкна, докато в полумрака досегашният регент, кралят и войниците се превърнаха в сенки с неясни очертания; и за първи път се видя, че Хардин е обкръжен от ореол.
Не беше блестящата светлина, прерогативът на кралете, не толкова грандиозна, по-малко впечатляваща и все пак по свой начин по-ефикасна и полезна.
Когато се обърна към същия този Виенис, който преди един час му бе заявил, че е военнопленник и Терминус скоро ще бъде разрушена, и който сега беше само свита сянка, пречупена и мълчалива, гласът на Хардин прозвуча иронично.
— Има една древна басня — поде Хардин, — може би стара колкото човечеството, защото най-древните записи, в които се открива, са само копия на още по-отдавнашни книги и вероятно тя ще ви заинтересува. Ето какво разказва. Един кон имал мощен и опасен враг — вълк, и живеел в постоянен страх за живота си. Тъй като изпаднал в отчаяние, сетил се да потърси силен съюзник. Затова отишъл при човека и му предложил съюз, като изтъкнал, че вълкът е и негов враг. Човекът веднага приел сътрудничеството и предложил незабавно да убие вълка, ако само новият му съюзник му помогне, като постави на разположение на човека своята бързина. Конят проявил добро желание и позволил на човека да му постави юзда и седло. Човекът го яхнал, подгонил вълка и го убил.
Конят изпитал радост и облекчение, благодарил на човека и казал: „Сега, след като нашият враг е мъртъв, махни юздата и седлото и възстанови свободата ми“.
Човекът се изсмял на висок глас и отвърнал: „Какви ги говориш! Дий, коньо!“ — И го пришпорил силно.
Отново тишина. Сянката Виенис не помръдна.
— Надявам се, че схващате аналогията — продължи спокойно Хардин. — В желанието си да заздравят завинаги пълната власт над своите народи, кралете на Четирите кралства приеха научната религия, която ги правеше божествени; но същата тази религия беше тяхната юзда и седло, защото поставяше животворната кръв на атомната енергия в ръцете на жреците, а заслужава да се отбележи, че те получават нареждания от нас, а не от вас. Убихте вълка, но не можахте да се отървете от юздите…
Виенис скочи на крака. В полумрака очите му бяха като изпълнени с лудост дупки. Говореше с надебелен език, несвързано:
— И все пак ще те докопам. Няма да ми избягаш. Ще изгниеш! Нека ни взривят. Нека унищожат всичко! Ти ще гниеш! Ще те докопам! Войници! — ревна той истерично. — Застреляйте този човек! Убийте го! Убийте го!
Хардин се обърна в креслото с лице към войниците и се усмихна. Един от тях насочи към него атомния си бластер и след това го сведе. Другите дори не помръднаха. Салвор Хардин, кмет на Терминус, заобиколен от меката светлина на ореола, усмихващ се толкова уверено и пред когото се разпадна цялата мощ на Анакреон, беше прекалено голям за тях въпреки заповедите на крещящия маниак зад него.
Виенис изкрещя някакво проклятие и се хвърля към най-близкия войник. Издърпа от ръцете му атомния бластер, насочи го към Хардин, който не помръдна, натисна спусъка и го задържа.
Бледият непрекъснат лъч удари в силовото поле, което обграждаше кмета на Терминус, и безобидно бе всмукан и неутрализиран. Виенис натисна по-силно спусъка и се изсмя налудничаво.
Хардин продължаваше да се усмихва, а силовото му поле засия малко по-ярко, когато погълна енергията на атомния взрив. В своя ъгъл Леополд закри очи и простена.
С вик на отчаяние Виенис смени целта си и отново стреля — стовари се на пода с взривена, изчезнала глава.
Хардин потръпна при тази гледка и измърмори:
— Човек на „прякото действие“ до края. Последното убежище!
9
Криптата на времето беше пълна, препълнена — многото повече хора от наличните кресла се бяха наредили в три редици в задната част на помещението.