А, от друга страна, може да означава, че те все пак не разполагат с атомна мощ. Или пък имат, но се крият от страх да не узнаем. Все пак едно е да нападаш като пират леко въоръжени търговски кораби. Съвсем друго е да си играеш с упълномощен пратеник на Фондацията, когато самият факт на присъствието му може да намеква, че Фондацията започва да подозира нещо. Като се съчетае това…
— Почакайте, Малоу, почакайте. — Туер вдигна ръце. — Вие просто ме заливате с думи. Накъде избивате? Зарежете обясненията.
— Трябва да чуете обясненията, Туер, защото иначе няма да ме разберете. И двамата чакаме. Те не знаят какво правя аз тук, а на мен не ми е известно какво са ми приготвили те. Но аз съм в по-неизгодно положение, защото съм сам, а те са цял свят… вероятно с атомно въоръжение. Не мога да си позволя да покажа слабост. Разбира се, опасно е. Естествено, може да ни очаква дупка в земята. Но това го знаехме още от началото. Какво друго можем да направим?
— Аз не… Кой е пък сега?
Малоу вдигна търпеливо поглед и регулира приемника. Екранът засвети и постепенно се появи образът на сержант от охраната.
— Говорете, сержант.
— Извинете, сър — поде сержантът. — Хората ми са пуснали да влезе някакъв мисионер от Фондацията.
— Какво? — Лицето на Малоу позеленя.
— Мисионер, сър. Нуждае се от медицинска помощ, сър…
— Заради тази работа и други ще се нуждаят, сержант. Наредете всички да заемат бойните си постове.
Салонът на екипажа беше почти празен. Пет минути след нареждането дори хората от почиващата смяна бяха на местата си пред оръдията. В анархистичните райони на междузвездното пространство на Периферията бързината беше най-необходимото качество и преди всичко бързината беше на висота във всеки кораб на майстор-търговец.
Малоу влезе бавно и огледа от всички страни мисионера. Погледът му се плъзна към лейтенант Тинтър, който неловко се отмести встрани, и към сержанта от охраната Демин, застана до него с безизразно лице и отпуснато тяло.
Майстор-търговецът се обърна към Туер и помълча замислено.
— Е, Туер, поканете любезно да дойдат тук всички офицери, с изключение на координаторите и траекторията. Войниците да останат по местата си до второ нареждане.
Последва петминутно изчакване, по време на което Малоу отвори с ритници вратите на тоалетните, погледна зад бара, дръпна завесите на дебелите прозорци. За половин минута излезе от помещението, а когато се върна, си тананикаше замислено.
Хората изпълниха помещението. Туер ги последва и тихо затвори вратата.
— Първо, кой е пуснал този човек да влезе без мое разрешение? — попита спокойно Малоу.
Сержантът от охраната пристъпи напред. Всички погледи се отправиха към него.
— Извинете, сър. Не беше определен човек. Нещо като взаимно съгласие. Може да се каже, че той е от нашите, а тия чужденци…
Малоу го прекъсна рязко:
— Споделям вашите чувства, сержант, и ги разбирам. Тези хора под ваше командване ли бяха?
— Да, сър.
— Когато приключим, те да се поставят в индивидуални помещения за една седмица. Вие се освобождавате от всякакви командни задължения за същия период. Разбрано ли е?
Изразът върху лицето на сержанта въобще не се промени, но раменете му съвсем леко се отпуснаха.
— Да, сър — отвърна той отривисто.
— Свободен сте. Вървете на бойния си пост. Вратата се затвори след сержанта и се надигна шум.
— Защо ги наказахте, Малоу? — обади се Туер. — Знаете, че тия корелианци убиват заловените мисионери.
— Всяко действие, противоречащо на заповедите ми е лошо само по себе си независимо от причините в негова полза. Никой не може да напуска кораба или да влиза в него без разрешение.
— Седем дни бездействие — промърмори непокорно лейтенант Тинтър. — Така не може да се поддържа дисциплината.
— Аз мога — заяви с леден глас Малоу. — Дисциплина при идеални условия не е голяма заслуга. Трябва да я имам пред лицето на смъртта, в противен случай тя е излишна. Къде е този мисионер? Доведете го тук, при мен.
Търговецът седна, а облеченият в червени дрехи човек бе внимателно изведен напред.
— Как се казвате, отче?
— Аз? — Облеченият в червено човек се завъртя към Малоу, тялото му се извърна цяло. Очите му гледаха с невиждащ поглед, а на едното му слепоочие имаше натъртване. Доколкото Малоу бе забелязал, през цялото време досега той не бе нито проговорил, нито помръднал.