— Всичко, което изброихте, няма нищо общо с онова, което предлагам — вметна Малоу.
— Няма ли?
— Не. Аз съм майстор-търговец. Моята религия са парите. Целият този мистицизъм и фокуси на мисионерите ме дразнят и съм доволен, че вие отказвате да ги подкрепяте. Това ви прави човек от мой тип.
Смехът на Комодора прозвуча пронизително и нервно.
— Добре казано! Фондацията трябваше по-рано да изпрати човек от вашата величина. — Той положи приятелски ръка върху едрото рамо на търговеца. — Но, човече, вие ми разказахте само половината. Казахте ми каква не е пречката. А сега ми обяснете каква е.
— Единствената пречка, Комодор, е, че вие ще бъдете обременен с огромни богатства.
— Наистина ли? — прогъгна той. — Но за какво са ми богатства? Истинското богатство е любовта на собствения ти народ. А аз я имам.
— Можете да притежавате и двете, защото е възможно с едната ръка да събирате злато, а с другата — любов.
— Е, това, млади човече, би било интересно явление, стига да беше възможно. Как бихте го постигнали?
— О, по няколко начина. Трудността е да се избере един от тях. Да видим. Е, например луксозни стоки. Този предмет тука… — Малоу внимателно извади от вътрешния си джоб плоска верижка от полиран метал. — Този например.
— Какво е това?
— Трябва да се покаже. Можете ли да повикате някое момиче? Всяка млада жена ще свърши работа. И огледало в цял ръст.
— Хммм. Тогава да влезем вътре.
Комодорът наричаше покоите си къща. Населението несъмнено би ги назовало дворец. За опитния поглед на Малоу сградата необичайно много приличаше на крепост. Беше построена върху възвишение, издигащо се над столицата. Стените й бяха дебели и укрепени. Подходите към нея се пазеха, а разпределението вътре беше пригодено за отбрана. Малоу мрачно си помисли, че това е тъкмо жилище като за Аспер… Многообичания.
Пред тях застана младо момиче. Поклони се на Комодора.
— Това е едно от момичетата на Комодората. Става ли?
— Превъзходно!
Комодорът наблюдаваше внимателно, докато Малоу постави верижката около талията на момичето и се отдръпна.
— Е, това ли е всичко? — изсумтя Комодорът.
— Моля ви, Комодор, дръпнете завесите. — Госпожице, до токата има едно малко лостче. Моля ви, бихте ли го преместили нагоре? Хайде, нищо няма да ви стане.
Момичето дръпна лостчето, вдъхна дълбоко, погледна ръцете си и възкликна „Оо!“
От талията като от извор бликна бледа струяща луминесцентна светлина с променящ се цвят, която се извиси над главата й в бляскава диадема от течен огън. Сякаш някой бе откъснал полярното сияние от небето и го бе превърнал в було.
Момичето пристъпи към огледалото и се втренчи очаровано в него.
— Вземете това. — Малоу му подаде огърлица от матови зърна. — Поставете го на шията си.
Момичето го послуша. Щом попаднеше в луминесцентното сияние, всяко зърно се превръщаше в отделен пламък, който се въртеше и проблясваше в червено и златно.
— Какво мислите? — попита го Малоу. Момичето не отговори, но в очите му се четеше обожание. Комодорът махна с ръка и то с нежелание бутна лостчето надолу и великолепието изчезна. Момичето си тръгна… със спомена.
— Ваши са, Комодор — рече Малоу, — за Комодората. Смятайте ги за малък подарък от Фондацията.
— Хммм. — Комодорът повъртя колана и огърлицата в ръка, сякаш преценяваше теглото им. — Как става?
— Това е въпрос за специалистите ни — вдигна рамене Малоу. — Но при вас то ще действа без — забележете, без — помощта на жреци.
— Е, това все пак са само женски дрънкулки. Какво може да се направи от тях? Откъде ще дойдат парите?
— Имате ли балове, приеми, банкети… подобни неща?
— А, да.
— Давате ли си сметка колко биха платили жените за подобни бижута? Поне десет хиляди кредита.
Комодорът изглеждаше поразен.
— Аха!
— И тъй като захранващото устройство на тези бижута по-специално няма да издържи повече от шест месеца, ще е необходимо често да се подменят. Срещу ковано желязо на стойност хиляда кредита на парче можем да ви продадем колкото поискате от тях. Печалбата за вас ще бъде 900 процента.