Малоу се усмихна на себе си. Цялата тирада беше явно изкуствена по тон и съдържание, така че гордото негодувание се изроди във фарс.
Търговецът погледна весело двете мекички ръце, за които бе казано, че е възможно веднага, още там, да станат негови палачи.
— Ваша мъдрост — поде той, — вие грешите по три точки. Първо, не съм креатура на вицекраля, дошъл да подложи на изпитание вашата лоялност. Второ, моят подарък е нещо, което императорът въпреки цялото си величие не притежава и никога няма да има. Трето, онова, което искам в замяна, е твърде малко; нищо; просто като въздишка.
— Така разправяте! — Той изпадна в тежък сарказъм. — Хайде, какъв е този императорски подарък, с който вашата богоподобна мощ желае да ме удостои? Нещо, което и императорът няма, а? — Той избухна в остър подигравателен смях.
Малоу се изправи и избута креслото встрани.
— Чаках за срещата си с вас три дни, Ваша мъдрост, но демонстрацията ще отнеме само три секунди. Ако бъдете така добър да извадите онзи бластер, чиято дръжка виждам много близо до ръката ви…
— А?
— И да ме застреляте, ще ви бъда много благодарен.
— Какво?
— Ако бъда убит, можете да кажете на полицията, че съм се опитал да ви подкупя, за да издадете тайните на гилдията. Ще заслужите голяма похвала. Ако не бъда убит, ще имате възможност да получите защитното ми поле.
За първи път техникът забеляза бледобелезникавото зарево, което витаеше около посетителя му, сякаш той е бил потопен в перлен прах. Вдигна бластера и с присвити от учудване и подозрение очи натисна спусъка.
Молекулите на въздуха, обхванати във внезапния изблик на разкъсване на атоми, се превърнаха в нажежени, горящи йони и отбелязаха ослепителния тънък лъч, който удари по сърцето на Малоу и… се разпръсна!
Докато търпеливото изражение на Малоу въобще не се промени, атомните сили, които се бяха нахвърлили върху него, се самоунищожиха, срещнали крехкото перлено озарение, и отскочиха, за да се стопят във въздуха.
Бластерът на техника с трясък падна на пода, без той да го забележи.
— Има ли императорът лично защитно поле? Вие можете да го получите — рече Малоу.
— Вие техник ли сте? — заекна техникът.
— Не.
— Тогава откъде имате такова нещо?
— Какво значение има за вас? — Малоу говореше хладно и презрително: — Искате ли го? — Тънка верига с няколко лостчета падна върху бюрото. — Ето го.
Техникът го грабна и го заопипва нервно.
— Комплект ли е?
— Пълен.
— Откъде черпи енергия? Пръстът на Малоу легна върху най-голямото лостче, проблясващо матово в оловната си обвивка.
Техникът вдигна поглед. Лицето му беше налято с кръв.
— Сър, аз съм техник старша категория. Зад гърба си имам двадесет години като надзирател и съм учил при великия Блер в университета на Трантор. Ако се опитвате с адско мошеничество да ме уверявате, че малка кутия с размери на… орех, по дяволите, съдържа атомен генератор, за три секунди ще ви изправя пред протектора.
— Тогава сам си го обяснете, ако сте в състояние. Аз твърдя, че устройството е комплектувано.
Червенината на техника бавно изчезна, когато той обви веригата около кръста си и следвайки жеста на Малоу, натисна ръчката. Сиянието, което го обкръжи, се открои бледо и релефно. Бластерът се вдигна, после се поколеба. Техникът бавно го регулира на почти необгарящ минимум. После конвулсивно натисна спусъка и атомният огън безобидно плисна по ръката му.
— А какво ще стане, ако сега ви застрелям и задържа полето? — викна той, като се обърна.
— Опитайте! — отвърна Малоу. — Нима мислите, че съм ви дал единственото си устройство? — Той също беше плътно обвит в светлина.
Техникът се изхили нервно. Бластерът изтрополя върху бюрото.
— И какво е това нищо, тази въздишка, която искате в замяна? — попита той.
— Искам да видя вашите генератори.
— Съзнавате ли, че това е забранено? Ще означава изхвърляне в Космоса и за двама ни…
— Не желая да ги докосвам или да правя каквото и да е с тях. Искам да ги видя отдалеч.