След университета Айзък Азимов работи в областта на биофизиката и става преподавател, а по-късно и професор по тази наука в Медицинския факултет на Бостънския университет. През 1958 г. се отдава изцяло на писателската професия, като сключва споразумение с ръководството на Бостънския университет да запази титлата си и да изнася лекции, без да получава заплата.
Остава да се добави, че Айзък Азимов живее в Ню Йорк, женен е за втори път и има две деца. Въпреки огромния брой произведения, които са излезли изпод перото му, той продължава активно да пише всеки ден и изглежда, че неговите 68 години съвсем не му тежат и не са пречка за писателската му дейност.
В биографията на Азимов има една определена нишка. Става въпрос за увлечението му по научната фантастика. С произведения в тази област той се запознава още в ранна възраст, като започва да чете „Амейзинг сториз“, „Сайънс уондър сториз“, „Еър уондър сториз“ и други подобни списания, продавани от баща му. Азимов и досега съжалява, че е трябвало да ги изчита незабавно след като се получавали в магазина, защото след това е трябвало да бъдат продадени, и не е могъл да ги пази, за да събира и прочита наведнъж повестите и романите с продължение. Увлечен от научнофантастичните произведения, Айзък започва да ги разказва на съученици и приятели и открива, че изпитва удоволствие от интереса на своята „публика“. Първите опити да пише Айзък прави в литературния кръжок в неговото училище и въпреки самоувереността си става за присмех на другите кръжочници. Това не го разколебава и по-късно става дописник на училищния вестник. През 1935 г. пише писмо до редакцията на „Астаундинг сториз“, в което критикува някои от публикуваните разкази, а други одобрява. С удивление установява, че писмото му е отпечатано в един от следващите броеве на списанието. Но друго събитие, изглежда, е изиграло значителна роля за засилване на любовта му към научната фантастика. През юни 1938 г. той се среща лично с главния редактор на „Астаундинг сториз“, известния „баща“ на научната фантастика Кембъл, и се заразява от неговия ентусиазъм. В развитието си като писател на научнофантастични разкази Азимов несъмнено е имал подкрепата и съветите на Кембъл.
След като през 1939 г. излиза първият му отпечатан разказ „Корабокрушенец на Веста“, Азимов публикува почти всяка година по няколко научнофантастични разказа. През 1940 г. — един, през 1941 г. — три, единият от които е „Падането на нощта“, през 1942 г. — четири, и т.н., за да стигне до първия си роман „Камък в небето“, издаден през 1950 година.
Както вече изтъкнах, Азимов пише много и пише за всичко. Освен характерните за него произведения той е ненадминат есеист. Изказва се писмено по много въпроси. Интересно е есето му за „магията“. В него той разглежда въпроса за приликата и разликата между магия и развита технология.
„Ако някой селянин от Средновековието — пише Азимов — или достатъчно образован търговец от това време би видял свръхзвуков самолет да пронизва небето, работен компютър или джобен калкулатор, той би бил напълно убеден, че е свидетел на най-могъща магия… Но въпросът е друг — дали непременно магията е неразличима от достатъчно развита технология? Ако е така, всичките трикове от областта на «фантазията» (става дума за подраздел на фантастиката) биха могли да се прехвърлят в научната фантастика. В крайна сметка не сте длъжен да описвате подробно развитата технология…
Магията може да не се различава от достатъчно развитата технология. Но винаги ли е така?
Явно не е, защото например в разкази за магии и магьосничество често срещаме хора, които могат да стават невидими, там човек може да се превръща в жаба и обратното; или има хора, които разбират езика на животните…