Когато сме изправени пред нещо толкова странно, че не можем да разберем как става, трябва да зададем само един въпрос: «Какви са границите, в които действува възможността да се направи това?» Магията не се нуждае от граници; технологията трябва да ги има…
Подозирам, че никаква технология, колкото и развита да е, никога няма да наруши закона за съхранение на енергията или за електричните заряди… законите на термодинамиката, уравненията на Максуел или основите на теорията на относителността и квантовата теория. Казвам, че подозирам това, защото съм напълно готов да призная, че ние все още не знаем всичко, което може да се узнае за Вселената, защото може да се окаже, че съществуват специални условия, за които все още нищо не подозираме, при които всички тези граници могат да бъдат разширени или нарушени.
Но дори ако тези граници бъдат съборени, ще ги заменят други, по-основни и по-ненарушими…“
По подобен повод Азимов пише, че фантазията се поражда от желанието нещо да е различно. Тъй като светът не е какъвто ни се иска, ние още от детските си години желаем това да не е така. Нима има някой, който да не си е пожелавал всички момичета (или съответно момчета) да го харесват, да бъде толкова силен, че никой да не смее да го закача, да може да полети само като размаха ръце, или да става невидим с щракване на пръстите? В това Азимов вижда една от причините за големия успех на фантастиката.
Разбира се, сега ние разполагаме с много неща, които биха изглеждали като магия за хората дори отпреди стотина години — телевизори, скоростни асансьори, антибиотици, свръхзвукови пътнически самолети, но все още, а може би и никога не ще успеем да се издигнем високо във въздуха без изкуствени крила или ракети, нито пък някой ще изобрети шапка-невидимка. А във фантастиката такива неща съществуват и ни позволяват да мечтаем за тях.
Интересни са разсъжденията на Азимов за писателския труд. Ще се наложи отново да го цитирам, защото той се изразява достатъчно точно и подробно по този въпрос.
„Най-явният факт за мен е, че аз съм плодовит писател (сам Азимов твърди, че скромността не е негово качество) и, изглежда, пиша еднакво лесно романи и други произведения за деца и възрастни върху почти всеки проблем или предмет под слънцето. Но това е резултат от упорит труд. Прави ми удоволствие да пиша и ми се струва лесно, но въпреки това да напишеш над 350 книги отнема много време и мисловна енергия…
Изглежда, никога не се уморявам да говоря за себе си и за моите произведения. Но как може човек да бъде писател, ако няма високо мнение за себе си? Всеки писател още от самото начало трябва да вярва, че издателите и читателите с готовност ще му плащат за неговите мисли и за начина, по който ги изразява. Скромен писател е истинско недоумение.“
В едно свое есе за редакторската работа Азимов обяснява защо не обича да редактира. Според него писателската и редакторската професия са напълно различни. За него истинският писател, дори и да е добър редактор, няма никога да се заеме с редакторска работа, както и обратното. Азимов твърди, че има хора, които са по-подходящи за редактори, макар и да пишат добре. Според Азимов съществена съставка на всяко произведение е диалогът, защото разговорите са една от най-важните страни в човешките взаимоотношения. „Затова — заявява той, — когато мисля за изкуството да се пише, по-често мисля за диалога.“
Азимов разглежда развитието на диалога в литературата, като започва с периода на романтизма, когато героите в романите говорят приповдигнато, и стига до първия според него диалог на разговорен език в романа на Марк Твен „Хъкълбери Фин“. Накрая описва как литературата не е могла да избегне употребата на вулгаризми и заключава, че в даден период авторите дори са били критикувани, ако не ги използуват. Ето схващанията му по този въпрос:
„Въпреки всичко аз твърдя, че даден диалог е реалистичен, когато и само когато отразява положението, както го описвате, и когато създава ефекта, който търсите.
Рядко използвам диалектни изрази. Карам някого да говори като човек, роден в Бруклин, или тук-там вмъквам еврейски идиоми с точно определена цел. Дори понякога се опитвам да създам нов диалект, ако е от значение за развитието на фабулата.
В повечето случаи обаче не го правя.
Героите в произведенията си описвам като добре образовани и много интелигентни хора. Поради това за тях е естествено да използват богат речник, да говорят точно и граматично правилно, макар да се опитвам да не изпадам в увлеченията на романтичния период.