Ги дьо Мопасан
Избрани творби
Един живот, новели и разкази
Васил Попов
Слово за Ги дьо Мопасан
На сцената на френския живот той се покачи, след като бе надзърнал внимателно и разбиращо зад всички кулиси, разбрал смяната на декорите, интригите и патоса на гримьорните, усетил вкуса на задните стълбища, горчивината на изхабения грим и вехненето на свалените перуки, след като бе познал цената на билетите от галериите до блестящите ложи и силата на онова осветление, което прави от живота един постоянен театър. Нещо повече, самият той не се покачи на сцената на френския живот, а чрез литературата остави това на своите персонажи. Те и днес шествуват не само по територията на Франция, но и по необхватната територия на човешката жажда за познание и мечти и със смешно-трогателното зрелище на старата актриса Жюли Ромен, и с незавършващото никога дрънчене на една кола, в която ридае сърцето на Лоената топка. Отдавна е отминала Френско-пруската война от 1870–1871 година, отдавна изтля в хербария на историята отровният бурен на Третата република, а дядо Амабл още виси на дървото в ледената нощ. Когато човешкият живот все повече се превръща в отвратително буржоазно съществование и тракането на броените пари заглушава часовника на съвестта и идеалите, съпругът на измамената жена, нотариусът Симон Льобрюман се превръща в съвременен герой, а неговият събрат, аптекарят Шуке, продължава да чака своята обожателка да му донесе не любов със смъртта си, а спестяваните през целия й живот две хиляди и триста франка. Електронните машини могат да изчислят превъплъщенията на трите хиляди Балзакови герои от огромната пирамида на неговото гениално творение, в която всеки камък е роман, а всяка песъчинка — страница, а в скромните томчета на неговия ученик надзъртат, бутат се с лакти, настъпват се по краката и искат да излязат на бял свят куртизанки и перове, графове и кръчмари, дърводелци и барони, абати и ратаи, проститутки от двата пола, нотариуси и рентиери, пощальони и аптекари, невинни деца и прусаци, моряци и корсикански бандити, синове на горещия африкански вятър и собственици на публични домове, жертви и мъченици, герои и престъпници. Искат да изскочат от розовите пелени на любовта, от блатото на парите, от задушаващото лицемерие и празнотата на претъпканите приемни зали и игралните салони, от дивните поля на Нормандия, от идващите вълни на морето, от нечия неузаконена утроба, изпод мишниците на един парализиран кръчмар, от кладенеца на едно-единствено чувство — да се наредят в редици, неподчинени на никаква йерархия и никакъв порядък, за да поемат отново пътя към порока, към подвига, към престъплението, към олтара, към леглото, към министерското кресло, към окопите на войната, към бъчвата на Корню и Брюман, към дежурните часове на Репетката. Безброй са техните пътища, кривулиците им, ненаситната им жажда за наслади и удоволствия, за пари и слава, за щастие и мизерия, затова нека ги оставим отново да тръгнат по тях със силата на нашето съучастие и въображение, с помощта на нашето разбиране и съчувствие, с мястото, което те отдавна са заели в нашата памет и в нашето сърце.
Хора, дялани от гранит или излети от восък, лепени късче по късче от различни стъкълца, или сковавани дъска по дъска, изваяни, валяни като камъни от бърза река, моделирани от изкусни пръсти, лепени от кал, съшивани от разноцветни материи, всичките те са живи, очакващи — и в живота, и в смъртта си — да ги пробудим отново със своите очи. Да извадим от последния вир малката Рок, от временната наркоза Ивет, от кладенеца на любовта мис Хариет, от абсента и самотата господин Паран, от ножа в гърлото госпожица Фифи, от пощенската кола и подвига Лоената топка, от милионите Жорж Дюроа, наречен Бел Ами, от мислите полковник Лапорт, от легло двадесет и девет Ирма Паволен, от сметките старата Бонтан, от пленничеството Валтер Шнафс. Да извадим Жана де Во от изгрева и залеза на нейния живот, тъй мечтан като мечта и тъй приличен на кошмар. Тогава да изчакаме вечерта и заедно с господата Турньово, Филип, Пемпес, Вас и Дюпуи да се упътим към дома Телие, а изчакали утрото, да вземем влака от Фекан за Вирвил заедно с Госпожата и нейните питомки Фернанда, Рафаела, Роза Крантата, Флора Люлката и Луиза Кудкудячката, за да разплачем свещеника в малкото селце на департамента Йор. Ще трябва да извършим много подвизи и престъпления, да изживеем хиляди живота и да прекосим онази територия, за която споменахме по-горе и която в литературното земно кълбо се нарича не само Франция и Тунис, Нормандия и Корсика, Руан и Диеп — а Мопасан.
Господин Льора, книговодител при господата Лабюз и Сие, братовчед на Акакий Акакиевич, завършил жизнения си път, обесен на едно дърво в Булонския лес. Жорж Дюроа, наречен Бел Ами, не загива на гилотината след една гръмка и изобличителна реч като скромния си прадядо Жюлиен Сорел, а е тържествено венчан от танжерския епископ за милионите на любовницата си госпожа Валтер чрез ръката на нейната дъщеря Сюзан. Какви роднинства, ще възкликне някой. Защо не, нима литературните герои нямат съдбата на хората, нима те не повтарят в сгъстен вид цялата панорама на човешкото роднинство и не прескачат границите на страните и границите на епохите по-лесно от тях? А какво би правил и как би се чувствувал във френската литература Кола Брьонон, ако не беше правнук на чичо Матийо — недодялан, но непобедимо присмехулен предтеча-нормандец, който дяла свещени фигурки?