Внезапно Жана почувствува, че я залива светлина. Тя вдигна отпуснатата на ръцете си глава и замижа, ослепена от блясъка на зората.
Планина от пурпурни облаци, полускрити зад голямата алея с тополите, хвърляше кървави отблясъци над пробудената земя. Разкъсало ярките облаци, слънцето бавно изплува, като сипеше огън по дърветата, равнините, океана и целия кръгозор.
Жана бе извън себе си от щастие. Буйно преливаща радост, безпределно умиление пред блясъка на природата заля отмалялото й сърце. Нейното слънце! Нейната зора! Началото на нейния живот! Изгревът на нейните надежди! Тя простря ръце към лъчезарния простор, изпита желание да прегърне слънцето, да говори, да извика нещо божествено като това раждане на деня. Но стоеше скована в безсилен възторг. Тогава закри лице с ръце, усети сълзи в очите си и сладостно заплака.
Когато повдигна глава, дивната гледка на зараждащия се ден бе вече изчезнала. Тя се почувствува успокоена. Малко уморена, като че изтрезняла. Просна се на леглото си, без да затвори прозореца, помечта още няколко минути и заспа толкова дълбоко, че не чу в осем часа зова на баща си и се събуди едва когато той влезе в стаята й.
Искаше да й покаже как е разхубавил замъка, нейния замък.
Тази част, която гледаше към полето, бе отделена от пътя с обширен двор, засаден с ябълки. Пътят, наречен междуселски, минаваше край селските плетища и се сливаше половин миля по-нататък с широкото шосе между Хавър и Фекан.
Една права алея водеше от дървената ограда до входа на замъка. От двете страни на двора покрай граничните ровове на двата чифлика се редяха жилищата за прислугата, ниски постройки, иззидани от морски камъни и покрити със слама.
Покривът на замъка беше подновен, всички дървени части — възстановени, стените — поправени, стаите — облепени с нови тапети, всичко вътре беше прясно боядисано. Новите сребристобели капаци и пресните замазвания се отделяха като петна по голямата сива фасада на стария, потъмнял от времето замък.
Другата страна на замъка, на която се намираше един от прозорците на Жана, гледаше в далечината морето над горичката и стената от обрулени от вятъра брястове.
Хванати под ръка, Жана и баронът обиколиха всичко, не пропуснаха нито едно кътче. После се разходиха бавно по дългите алеи с тополите, които заграждаха парка. Под дърветата бе поникнала трева, тя застилаше земята със зеления си килим. Горичката в дъното бе прелестна с преплетените си лъкатушни пътеки, разделени с жив плет. Изневиделица изскочи заек, уплаши девойката, прескочи насипа и се понесе към крайбрежните морски тръстики.
Понеже след закуската госпожа Аделаид, все още изтощена, заяви, че ще си почива, баронът предложи на Жана да слязат до Ипор.
Те се запътиха натам, като минаха най-напред през селцето Етуван, където се намираха „Тополите“. Трима селяни ги поздравиха, сякаш ги познаваха открай време.
Навлязоха в горичките, които се спущат чак до морето по склоновете на лъкатушна долчинка.
Скоро се показа селцето Ипор. Жени седяха по праговете на къщите, кърпеха дрипите си и следяха с поглед минаващите. Стръмната улица с вада по средата и купища отпадъци пред вратите миришеше остро на саламура. До вратниците на мръсните колиби съхнеха кафяви мрежи, по които като сребърни парички се бяха закачили тук-там блестящи люспи. От колибите се носеха зловонията на многочислени семейства, натъпкани в една-единствена стая.
Няколко гълъба обикаляха край вадата, търсеха да клъвнат нещо.
Жана гледаше наоколо и всичко й се струваше ново и интересно като театрален декор.
Внезапно, като завиха покрай една стена, тя съгледа морето, гладко, матовосиньо, ширнало се докъдето поглед стига.
Спряха срещу плажа да погледат. В открито море се белееха като птичи криле платна. Отдясно и отляво се възправяше високият стръмен бряг. От едната страна погледът се спираше на някакъв нос, а от другата — крайбрежната линия се виеше безкрайно, докато се превърне в почти неуловима чертичка.
В едно от близките заливчета се виждаха пристанище и къщи. Малки вълнички, подобни на ресни от пяна в края на морето, се разбиваха с лек шум в камъните по брега.
Изтеглени на наклонения каменист бряг, лодките на местните жители лежаха на една страна, обърнали към слънцето издутите си, насмолени стени. Неколцина рибари ги стягаха за вечерния прилив.
Един моряк се приближи да им предложи риба и Жана купи калкан. Тя пожела да го отнесе сама в „Тополите“.
Тогава човекът предложи услугите си да ги разходи някой път по морето и няколко пъти поред повтори името си, за да го запаметят добре: „Ластик, Жозефен Ластик.“