Баронът обеща да го запомни.
Тръгнаха назад към къщи.
Жана се измори да носи сама голямата риба — провря бащиния си бастун през хрилете й и двамата хванаха по един край. Те изкачваха весело склона, бъбреха като деца, с облъхвано от вятъра лице и блеснали очи, а калканът малко по малко натежаваше в ръцете им и метеше земята с тлъстата си опашка.
II
За Жана започна прелестен, волен живот. Тя четеше, мечтаеше, скиташе съвсем сама из околностите. Бродеше бавно и без цел по пътищата, унесена в мечти, или се спускаше тичешком в лъкатушните долчинки, чиито ридове бяха покрити със златното руно на цъфнали глогини. Острият им, сладък дъх, засилен от горещината, я упойваше като уханно вино. А далечният шум на разбиващите се в брега вълни леко замайваше мисълта й.
Обзета от нега, тя се отпускаше понякога сред острата трева на склона; или пък, щом забележеше внезапно при някоя извивка на хребета като че изрязан в тревата триъгълен къс море, искрящо синьо под слънчевите лъчи, с платноходка на хоризонта, чувствуваше се обхваната от необуздана радост, от някакво тайнствено предчувствие за щастието, което витаеше над нея.
Покоят и ведрината на този край, спокойните меки линии на хоризонта й вдъхваха любов към самотата и тя тъй дълго се застояваше по хълмовете, че малки диви зайчета почваха да подскачат в краката й.
Често се затичваше по брега, гонена от лекия крайбрежен ветрец, цяла тръпнеща от прелестната наслада да се движи, без да усеща умора, като рибите във водата или лястовичките във въздуха.
Тя сееше навред спомени, както сеячът хвърля семена в земята, спомени, които пускат корени до края на живота. Струваше й се, че пръска частица от сърцето си по всички гънки на тези долчинки.
Почна да се къпе с увлечение. Силна, смела, несъзнаваща опасността, Жана плуваше навътре, докато се изгубеше от погледа. Добре й беше в студената прозрачно синя вода, която я носеше и полюшваше. Щом се отдалечеше от брега, тя се обръщаше на гръб със скръстени на гърдите ръце, зареяла поглед в бездънната синева на небето, по което бързо прелиташе лястовица или белият силует на чайка. Чуваха се само далечният ромон на вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, и смътният шепот на земята, който се плъзгаше по гребена на вълните, неясен, почти неуловим. После Жана се изправяше и в изблик на буйна радост надаваше резки викове, пляскаше водата с ръце.
Понякога, когато навлезеше много навътре, идваха да я търсят с лодка.
Прибираше се в замъка, побледняла от глад, но лека, игрива, с усмивка на уста и озарени от щастие очи.
Баронът от своя страна замисляше смели земеделски начинания. Искаше да прави опити, да въведе усъвършенствувания, да изпробва нови сечива, да развъди чужди породи добитък. Той прекарваше част от деня в разговори със селяните, които поклащаха глава, недоверчиви към неговите почини.
Често излизаше в морето с моряците от Ипор. След като прегледа околните пещери, извори и скали, той пожела да лови риба като прост моряк.
Във ветровити дни, когато издутите от вятъра платна гонят по гребена на вълните корместите лодки и когато от всеки борд се влачи чак до дъното голямата раздвижена мрежа, следвана от стада моруни, той държеше с разтреперана от вълнение ръка тънката връв, която трепваше, щом уловената риба почнеше да се мята.
През лунните нощи ходеше да изтегля мрежите, поставени привечер. Обичаше да слуша скриптенето на мачтата, да вдъхва острия, прохладен нощен въздух. След дълго лутане, докато намери шамандурите, ориентирайки се по някоя изпъкнала скала, върха на камбанарията или фара на Фекан, той изпитваше удоволствие да стои неподвижно под първите огнени лъчи на изгряващото слънце, от които хлъзгавите гърбове на ветрилообразните писии и тлъстите кореми на калканите на палубата лъщяха.
По време на ядене разказваше възторжено за разходките си, а маминка на свой ред му казваше колко пъти е минала по голямата алея с тополите вдясно, край чифлика на Куйар, защото другата алея не била много слънчева.
Предписали й бяха „повече движение“ и тя се разхождаше ожесточено. Щом нощният хлад се разнасяше, тя слизаше облегната на ръката на Розали, загърната в наметката си и два шала, скрила глава под черна качулка, върху която мяташе още една червена плетена кърпа.
И ето тя почваше своето безкрайно пътешествие по права линия от ъгъла на замъка до първите храсти на горичката, влачейки натежалия си ляв крак, с който бе очертала вече по цялата дължина на алеята две прашни бразди изсъхнала трева — едната на отиване, другата на връщане. Тя беше наредила да поставят по една пейка на двата края на този път и всеки пет минути се спираше и казваше на бедната търпелива прислужница, която я поддържаше: