— Да поседнем, момичето ми, изморих се малко.
При всяко спиране оставяше на едната пейка плетената си кърпа за глава, на другата — единия си шал, после другия, качулката, наметката. Така на двата края на алеята се натрупваха две големи купчини дрехи, които Розали носеше в свободната си ръка, когато се прибираха за обед.
Следобед баронесата подновяваше разходката си с по-вяла походка, с по-продължителни почивки и си подремваше от време на време по един час на шезлонга на колелца, който изкарваха навън.
Тя наричаше тези разходки „моите упражнения“, както казваше „моята хипертрофия“.
Лекарят, с когото се бе съветвала преди десет години, понеже страдаше от задух, бе споменал за хипертрофия. Оттогава тази дума, чието значение почти не разбираше, заседна здраво в съзнанието й. Тя караше упорито барона, Жана и Розали да прислушват сърцето й, което никой не можеше вече да чуе — тъй дълбоко бе затънало в затлъстялата й гръд. Но енергично отказваше да я прегледа друг лекар да не би да й открие някое друго заболяване. При всеки повод говореше за „своята“ хипертрофия, и то така често, като че тази болест бе присъща само на нея, като че й принадлежеше като някаква рядкост, върху която другите нямаха никакво право.
Баронът казваше „хипертрофията на жена ми“, а Жана — „хипертрофията на мама“, както биха казали „роклята, шапката или чадъра“.
На младини тя била много хубава и по-тънка и от тръстика. Като се натанцувала с всички мундири на Империята, прочела „Корин“1 и плакала над този роман, който оставил в нея неизгладими следи.
Колкото повече натежаваше тялото й, толкова душата й се отдаваше на все по-поетични пориви, а когато затлъстяването я прикова в креслото, мисълта й започна да се рее сред любовни приключения, чиято героиня бе самата тя. Особено много предпочиташе някои измежду тях, извикваше ги постоянно в мечтите си, както латерната, когато я въртим, повтаря една и съща мелодия. Всички сантиментални романси, в които ставаше дума за пленници и лястовици, неизбежно овлажняваха ресниците й. Тя обичаше дори някои непристойни песни на Беранже само защото в тях звучаха печални нотки.
Стоеше често с часове неподвижна, углъбена в мечти. Жилището й в „Тополите“ й допадаше много, понеже доставяше декор за романите, които си измисляше. Със заобикалящите го горички, с пустата равнина, със съседството на морето то й напомняше книгите на Валтер Скот, които тя четеше от няколко месеца насам.
В дъждовни дни се затваряше в стаята си, за да прегледа своите „реликви“, както тя обичаше да казва — всичките й стари писма: от майка й, от баща й, писмата от барона, когато била негова годеница, както и разни други.
Държеше ги затворени в писалището си от акажу с медни сфинксове по ъглите и казваше с особен глас:
— Розали, дете мое, донеси ми чекмеджето със спомените.
Малката прислужница отваряше писалището, вземаше чекмеджето и го слагаше на един стол до господарката си. Тя започваше да чете бавно едно по едно писмата, като от време на време си поплакваше над някое от тях.
Понякога Жана заместваше Розали и разхождаше маминка, която й разказваше спомени от детството си. Девойката сякаш виждаше себе си в тези някогашни истории и не можеше да се начуди на еднаквостта на мислите и сродството на желанията им. Защото всяко сърце си въобразява, че то първо е трепнало под напора на усещания, които са карали да туптят сърцата на първите хора и ще продължават да вълнуват сърцата и на последните мъж и жена.
Бавният им ход съответствуваше на бавния разказ, прекъсван от време на време от пристъпите на задух. Тогава мисълта на Жана прескачаше започнатия разказ и се устремяваше към бъдещето, преизпълнено с радости, упиваше се от надежди.
Един следобед, както си почиваха двете на пейката в дъното на парка, забелязаха изведнъж в края на алеята някакъв дебел свещеник, който идваше към тях.
Той поздрави отдалеч, усмихна се, поздрави отново, когато се приближи, и се провикна:
— Е, госпожо баронесо, как сме?
Беше селският свещеник.
Родена във века на философите, възпитана в дните на революцията от слабо вярващ баща, маминка почти не ходеше на черква, макар че обичаше свещениците с присъщата на жените вродена набожност.
Тя съвсем беше забравила абата Пико, местния свещеник, и като го видя, се изчерви, извини се, че не го е посетила първа. Но добрият човечец съвсем не изглеждаше засегнат. Той изгледа Жана, изрази задоволството си от добрия й вид, седна, сложи на коленете си триъгълната си шапка и избърса челото си. Беше много пълен, червендалест и обилно се потеше. Често-често вадеше от джоба си огромна кърпа на квадрати, напоена с пот, и я прокарваше по лицето и врата си. Но едва прибрал влажната кърпа в дълбоките джобове на расото си и нови капки пот избиваха по кожата му, падаха върху издутото на корема му расо и образуваха малки кръгли петна по полепналия из пътя прах.