Беше веселяк, истински селски свещеник, снизходителен, приказлив и добродушен. Разказа им множество историйки, говори за местните хора. Не даде вид да е забелязал, че двете му енориашки още не бяха ходили на черква: баронесата поради леност, съчетана с безверие, а Жана, защото бе твърде щастлива, че се е отървала най-после от манастира, където религиозните обреди й бяха дошли до гуша.
Дойде и баронът. Пантеистичната му религия го правеше равнодушен към догмите, но той беше любезен с абата, когото познаваше малко, и го задържа за вечеря.
Свещеникът съумя да се понрави благодарение на несъзнателната ловкост, която се развива при боравене с човешките души дори и у най-посредствените хора, призвани случайно да упражняват власт над своите ближни.
Баронесата се държеше мило с него, привлечена може би от сходството, което сближава сродните натури. Пълнокръвието и затрудненото дишане на шишкото допадаха на нейните задъхани тлъстини.
При десерта кюрето изпадна в много добро настроение, стана фамилиарно непринуден, както се полага при завършване на весели угощения.
Внезапно той се провикна, сякаш му хрумна щастлива мисъл:
— Ами че аз имам нов енориаш, когото трябва да ви представя, господин виконт дьо Ламар.
Баронесата, която познаваше на пръсти всички местни благородници, попита:
— Да не би да е от семейството на Ламар дьо л’Йор?
Свещеникът се поклони:
— Да, госпожо, синът на починалия миналата година виконт Жан дьо Ламар.
Тогава госпожа Аделаид, която най-много от всички обичаше аристокрацията, зададе редица въпроси и научи, че след като продал семейния замък и платил дълговете на баща си, младият момък си устроил временно домакинство в един от трите чифлика, които притежавал в общината Етуван. Тези владения му доставяли всичко на всичко пет-шест хиляди ливри рента, но виконтът бил разумен и пестелив по характер, смятал да живее просто в това скромно жилище две-три години, за да събере средства и да се ожени изгодно, без да прави дългове или да ипотекира чифлиците си.
— Очарователно момче! При това толкова порядъчно, толкова кротко! Само че едва ли му е много весело тука.
Баронът каза:
— Доведете го у нас, отче, така все ще се поразвлича от време на време.
И заговориха за друго.
Когато преминаха в салона след кафето, свещеникът поиска позволение да се разходи из градината, свикнал бил да се пораздвижва след ядене. Баронът го придружи. Те крачеха бавно край бялата фасада на замъка, после се връщаха обратно. Сенките им — едната слаба, другата закръглена, с шапка като гъба на главата, бягаха ту пред тях, ту зад тях според това дали вървяха срещу луната, или й обръщаха гръб. Свещеникът дъвчеше някаква цигара, която бе измъкнал от джоба си. Той обясни ползата от нея със селска откровеност.
— За по-лесно оригване, че май мъчно ми се смила храната.
После внезапно се вгледа в небето, по което плуваше ясната луна, и промълви:
— Никога не можеш да се наситиш на тази гледка!
И отиде да се сбогува с дамите.
III
Следващата неделя баронесата и Жана отидоха на църковната служба, водени от деликатно чувство на почит към техния свещеник.
Те го почакаха след службата, за да го поканят на обед в четвъртък. Той излезе от олтара заедно с един висок, изискано облечен младеж, който свойски го бе хванал под ръка. Щом забеляза двете дами, свещеникът извика радостно изненадан:
— Какво съвпадение! Позволете ми, госпожо баронеса и госпожице Жана, да ви представя вашия съсед господин виконт дьо Ламар.
Виконтът се поклони, каза, че отдавна вече искал да се запознае с дамите и почна да разговаря свободно, като добре възпитан светски човек. Той имаше щастлива външност — мечтана от жените и неприятна за всички мъже. Черни къдрави коси засенчваха гладкото му мургаво чело; дебели, правилни, сякаш изписани вежди придаваха дълбочина и нежност на тъмните му, с теменужена белезнина очи.
Гъстите дълги мигли правеха погледа му страстно красноречив. Той смущаваше високомерните хубавици из салоните и караше забрадените девойки, забързали с кошници по улицата, да се обръщат след него.