Сластното обаяние на този поглед сякаш таеше дълбочина на мисълта, придаваше особено значение и на най-незначителните думи.
Гъста, лъскава и мека брада прикриваше прекалено развитата му челюст.
Разделиха се след много любезности.
Два дни по-късно господин дьо Ламар направи първото си посещение.
Той пристигна точно когато опитваха грубата скамейка, поставена същата сутрин под клонестия явор срещу прозорците на салона. Баронът искаше да поставят още една под липата, за съответствие; но маминка, враг на симетрията, не се съгласяваше. Допитаха се до виконта и той взе страната на баронесата.
После той заговори за местността, заяви, че я намира „живописна“. По време на самотните си разходки бил открил много прелестни „кътчета“. От време на време, сякаш случайно, очите му срещаха погледа на Жана. Тя изпитваше странно усещане от този внезапен, бързо отклоняващ се поглед, в който личеше ласкаво възхищение и пробудена симпатия.
Господин дьо Ламар, бащата, починал миналата година, излезе познат на един близък приятел на господин дьо Кюлто, чиято дъщеря пък беше маминка. Откритието на това познанство породи безкраен разговор за женитби, дати, родственици. Баронесата показа същински чудеса на паметта: припомняше си възходящите и низходящи родови връзки на разни семейства, придвижваше се безпогрешно в сложния лабиринт на родословията.
— Кажете ми, виконте, чували ли сте за Соноа дьо Варфльор? Първородният син Гонтран бе женен за госпожица дьо Курсий от семейството Курсий-Курвил, а малкият — за една моя братовчедка, госпожица дьо ла Рош-Обер, роднина на Кризанж. А господин дьо Кризанж беше близък приятен на баща ми и сигурно е познавал и вашия баща.
— Да, госпожо. Нали този господин дьо Кризанж, който емигрира, а синът му се разори?
— Точно той. Искаше да се ожени за моята леля след смъртта на мъжа й, граф д’Еретри; но тя му отказа, защото смъркал емфие. Ами знаете ли, по този повод, какво стана със семейство Вилоаз? Те напуснаха Турен към 1813 година, понеже семейството им се разори, и се настаниха в Оверн. Не съм чувала вече нищо за тях.
— Струва ми се, госпожо, че старият маркиз умря при падане от кон и остави едната си дъщеря, омъжена за англичанин, а другата — за някой си Басол, търговец, богат човек, казват, който я бил съблазнил.
Те си припомняха така имена, чути и запомнени в детинство от разговорите на старите им родители. Браковете между тези равни по кръв семейства придобиваха в очите им значение на големи обществени събития. Говореха за хора, които те никога не бяха виждали, като че ги познаваха добре. А и тези хора по други места говореха за тях по същия начин. Чувствуваха се близки отдалеч, почти приятели, почти роднини само защото принадлежаха към една и съща класа, към един и същ обществен слой, защото бяха равни по кръв.
Баронът, малко див по природа и чужд по възпитание на вярванията и предразсъдъците на хората от своето общество, не знаеше почти нищо за семействата на съседите. Той разпита виконта за тях.
Господин дьо Ламар отвърна:
— Не, не са много благородниците в околността — със същия тон, с който би казал, че по склоновете има малко зайци. И той ги осведоми подробно за всички. В близко съседство имало само три семейства: маркиз Кутлие, нещо като шеф на нормандската аристокрация; виконт и виконтеса дьо Бризвил, които били от много благороден произход, но живеели доста затворено; и най-сетне граф дьо Фурвил, някакво чудовище, за когото разправяли, че щял да умори жена си от скръб. Той живеел в замъка си „Ла Врийет“, построен над едно блато, и постоянно ходел на лов.
Няколко новобогаташи си купили имения в околностите и общували помежду си. Виконтът не ги познавал.
Той си тръгна и последният му поглед беше за Жана, сякаш се сбогуваше с нея някак по-особено, по-сърдечно и по-нежно.
Баронесата го намери очарователен и главно много изискан. Бащата отговори:
— Да, разбира се, много добре възпитано момче.
Поканиха го на вечеря през другата седмица. И оттогава той започна редовно да ходи у тях.
Идваше най-често към четири часа следобед, настигаше маминка в „нейната“ алея и й предлагаше ръката си, докато тя правеше „своето упражнение“. Ако не беше излязла някъде, Жана придържаше баронесата от другата страна и така тримата се движеха бавно от единия до другия край на правата алея, напред-назад, безспир. Той почти не говореше на девойката. Но тъмният му кадифен поглед често срещаше ахатовосините й очи.
Няколко пъти слязоха до Ипор заедно с барона.
Една вечер, както стояха на плажа, до тях се приближи чичо Ластик и без да махне лулата си — отсъствието й би било по-удивително, отколкото изчезването на носа му, — каза: