— С този ветрец, господин барон, бихме могли да отидем утре чак до Етрета и да се върнем без особена мъка.
Жана сключи умолително ръце:
— Ах, татко, съгласен ли си?
— Вие приемате ли, виконте? Бихме могли да обядваме там.
И ето че излетът бе решен веднага.
Жана беше на крак още в зори. Тя почака баща си, който се обличаше по-бавно, и двамата нагазиха из росата, прекосиха моравата, после горичката, огласена от птичи песни.
Виконтът и чичо Ластик седяха на макарата за тежести.
Други двама моряци помогнаха при отплуването. Опрели рамене о борда, мъжете тикаха с все сила. С мъка отместваха лодката по чакълестата площадка. Чичо Ластик подлагаше под кила обли насмолени трупчета, после отново заемаше мястото си и подвикваше провлечено своето нескончаемо: „Охе! Хоп!“, за да съгласува общите усилия.
Но щом стигнаха до стръмнината, лодката се плъзна изведнъж и се свлече по облите камъни с шум на раздрано платно. Тя спря точно до малките пенести вълнички и всички насядаха по пейките; двамата моряци, останали на сушата, я тласнаха във водата.
Слаб, постоянен ветрец откъм морето едва докосваше и браздеше водната повърхност. Вдигнатото платно леко се изду и лодката заплува спокойно, тихо люшкана от морето.
Отначало се отдалечиха от брега. Небето се снишаваше на хоризонта, сливаше се с океана. Зад тях високият отвесен скалист бряг хвърляше в подножието си голяма сянка, разкъсана на места от залените от слънце тревисти склонове. Иззад белия вълнолом на Фекан се подаваха тъмни платна, а пред тях стърчеше скала с чудновата форма, заоблена, пробита, подобна на огромен слон, забил хобот във вълните — малката врата на Етрета.
Хванала се с една ръка за ръба на лодката и малко замаяна от люшкането на вълните, Жана се взираше в далечината. Струваше й се, че на света има само три истински хубави неща — светлината, просторът и водата.
Никой не говореше. Чичо Ластик държеше кормилото и въжата и от време на време отпиваше по глътка от скритата под пейката бутилка. Той смучеше без отдих късата си неугасваща луличка. От нея излиташе тънка струя синкав дим, а друга струйка се изплъзваше от ъгъла на устата му. Никога не бяха виждали моряка да пали пръстената си, по-черна от абанос луличка, нито пък да я пълни с тютюн. Понякога я вземаше в ръка, махаше я от устата си и от същия ъгъл, от който излизаше дим, изплюваше в морето дълга струйка кафява слюнка.
Седнал отпред, на мястото на един моряк, баронът управляваше платното. Жана и виконтът седяха един до друг — това смущаваше малко и двамата. Непозната сила караше погледите им да се срещат. Те вдигаха очи едновременно, сякаш предупредени от някакво духовно родство. Защото между тях вече витаеше тази неуловима и неопределена нежност, която тъй бързо се заражда между двама млади, когато момъкът не е грозен, а девойката е хубава. Чувствуваха се щастливи един до друг, може би защото мислеха един за друг.
Слънцето се издигаше, сякаш за да погледне от по-високо разстлалата се под него морска шир. Но тя кокетно се прибули в лека мъгла, скри се от лъчите му. Мъглата бе прозрачна, ниска, златиста, през нея се виждаше всичко, но тя смекчаваше очертанията на далечините. Светилото сипеше жарките си лъчи, топеше блестящия облак; и щом то се разгоря с пълна сила, мъглата се разсея, изчезна, а морето, гладко като огледало, заискри в слънчева светлина.
— Колко е красиво! — промълви развълнувано Жана.
— Да, хубаво е — отвърна виконтът.
Светлото спокойствие на тази утрин намираше отзвук в сърцата им.
Изведнъж зърнаха големите арки на Етрета, толкова високи, че корабите можеха да минават под тях. Скалистият бряг сякаш бе стъпил с два крака в морето. Пред първата арка се издаваше краят на остра бяла скала.
Стигнаха до брега. Баронът слезе пръв и докато придържаше лодката, като теглеше едно въже, виконтът взе Жана на ръце, за да я пренесе на сушата, без тя да си измокри краката. После, рамо до рамо, и двамата смутени от мимолетната прегръдка, те се изкачиха по твърдия каменист насип и чуха как чичо Ластик каза на барона:
— Според мен от тях става добра двойка.
Закуската в малката гостилница край брега беше чудесна. В лодката океанът заглушаваше гласовете и мислите и те мълчаха, но на масата се разприказваха, станаха бъбриви като ученици във ваканция.
Най-обикновените неща даваха повод за необуздана веселост.
Щом седна на масата, чичо Ластик грижливо скри в баретата си още димящата си луличка. Всички се разсмяха. Една муха, привлечена навярно от червения му нос, няколко пъти кацна на него. Когато той я прогонваше с ръка недостатъчно бързо, за да я улови, тя кацваше на муселинената завеска, изпоцапана от много нейни сестри, сякаш жадно дебнеше зачервения нос на моряка, и незабавно литваше отново, за да се настани върху него.