При всеки полет на насекомото избухваше луд смях. А когато старикът, отегчен от гъделичкането, измърмори: „Ама че нахална инатчийка!“ — Жана и виконтът се разсмяха до сълзи, превиваха се, задушаваха се, запушваха уста със салфетките, за да не викат.
След кафето Жана каза:
— Да бяхме се поразходили?
Виконтът стана. Но баронът предпочете да се изтегне на слънце върху пясъка.
— Вие идете, деца, ще ви чакам след един час тука.
Те пресякоха направо колибарското селце, отминаха малък замък, който приличаше на голям чифлик, и се озоваха сред открита продълговата долина.
Люшкането на морските вълни бе нарушило обичайното им равновесие и двамата се бяха почувствували отмалели. Соленият морски въздух събуди глада им, закуската ги опияни, а веселостта ги възбуди. Сега им се струваше, че ги обхваща лудост, искаше им се да се затичат буйно из полето, Жана чуваше шум в ушите си, развълнувана до дъното на душата си от нови мимолетни усещания.
Жаркото слънце припичаше. От двете страни на пътя се навеждаха зрели жита, клюмнали от жегата. Из житата, ръжта и морските тръстики край брега свиреха остро и пронизително щурци, безбройни като стръкчетата трева.
Никакъв друг шум не се чуваше под палещото небе. Неговата синева искреше и жълтееше, като че само след миг щеше да прелее в червено като нажежен метал.
Недалеч вдясно те забелязаха малка горичка и се отправиха към нея.
Притисната между две височинки, тясна пътечка се провираше под големи, сенчести дървета. Като навлязоха в нея, лъхна ги на плесен и влага, която прониква в дробовете и кара кожата да настръхне. Поради липса на свеж въздух и светлина не растеше трева; но мъх застилаше земята.
Те навлязоха още по-навътре.
— Погледнете, ей там ще можем да поседнем — каза Жана.
Две стари дървета бяха изсъхнали и през пролуката сред листака се изливаха потоци светлина, стопляха земята, съживяваха семената на тревите, глухарчетата и лианите, разпукваха чашките на малки бели цветенца, прозрачни като мъглата, и на вретеновидни дигитали. Пеперуди, пчели, охранени стършели, големи комари, прилични на скелети на мухи, хиляди крилати насекоми, розови и пъстри калинки, бръмбари със зеленикава окраска или други, черни и рогати, населяваха този светъл и топъл кладенец, издълбан в ледената сянка на гъстите тежки клони.
Жана и виконтът седнаха така, че главите им да са на сянка, а краката на слънце. Гледаха този дребен гъмжащ живот, разбуден от един слънчев лъч, и Жана, умилена, повтаряше непрекъснато:
— Колко е приятно! Колко е хубаво на село! Има мигове, когато бих желала да съм мушица или пеперуда, за да се скрия в тревата.
Заговориха за себе си, за навиците и вкусовете си с нисък и задушевен глас, както се правят признания. Той казваше, че бил преситен от обществото, уморен от суетния живот. Все същото, не можеш да срещнеш нищо истинско, нищо искрено.
Обществото! О, тя би желала да го опознае, но предварително бе убедена, че на село е далеч по-хубаво.
Колкото по-близки ставаха сърцата им, толкова по-церемониално звучаха техните „господине“ и „госпожице“, но и все по-често погледите им се срещаха усмихнати. Струваше им се, че някаква нова доброта и всеобхватна обич блика от сърцата им, че ги интересуват хиляди неща, за които никога по-рано не са се грижели.
Върнаха се, но не намериха барона, който бе тръгнал пеш към „Момино сборище“, висока пещера, надвиснала на скалистия бряг. Останаха да го чакат в гостилничката.
Той се върна едва в пет часа вечерта след дълга разходка по брега.
Качиха се отново в лодката. Тя се понесе плавно с попътен вятър, без никакво клатушкане, сякаш не се движеше. Ветрецът полъхваше на бавни, топли вълни, опъваше за миг платното, после пак го свличаше надиплено около мачтата. Непрозрачната водна шир сякаш бе мъртва, а слънцето, изтощено от знойните си лъчи, следваше своята орбита и бавно се доближаваше до водата.
Зашеметени от морето, всички се умълчаха отново.
— Как бих искала да пътувам! — заговори най-сетне Жана.
— Да, но тъжно е да се пътува сам — подзе виконтът. — Трябва да са поне двама, за да си споделят впечатленията.
Тя се замисли.
— Вярно е… и все пак аз обичам да се разхождам сама… Колко хубаво е да мечтаеш сам!…
Той я изгледа продължително и каза:
— И двама могат да мечтаят хубаво.
Жана сведе очи. Намек ли беше това? Може би. Тя се загледа в далечината, сякаш искаше да надзърне отвъд хоризонта, после бавно промълви: