— Бих искала да отида в Италия… и в Гърция… Да, да! В Гърция… и в Корсика! Там сигурно е толкова диво и хубаво!
Него го привличаше Швейцария с хижите и езерата си.
— Не — възразяваше тя, — бих предпочела съвсем нови страни, като Корсика, или съвсем древни, пълни със спомени, като Гърция. Колко ли е приятно да намериш следите на тези народи, чиято история знаеш още от детинство, да видиш местата, където са ставали велики събития!
Не толкова екзалтиран, виконтът заяви:
— Мен пък ме привлича много Англия; там има какво да научим.
И те пребродиха вселената, като спореха за прелестите на всяка страна, от полюсите до екватора, възхищаваха се от въображаемите гледки и от особените нрави на някои народи като китайците и лапландците и най-сетне заключиха, че с умерения си климат, прохладно лято и мека зима, с богатите си поля и зелени гори, с пълноводните си спокойни реки, с култа си към изкуството, който не е съществувал никъде другаде след златния век на Атина, най-хубавата страна на света е Франция.
После се умълчаха.
Слънцето се спускаше все по-ниско и сякаш се обливаше в кърви. От далечния предел на океана до пенливата диря на лодката по водата като ослепително блестяща пътека се плъзгаше широка светла ивица.
Последният полъх на вятъра стихна. Всички гънки по водата се изгладиха. Неподвижното платно се обагри в червено. Просторът замря в безпределен покой, безмълвен пред срещата на две стихии. Морската шир, гигантска невеста, огъваше под небето блестящата си течна утроба и чакаше огнения си жених, който се спущаше към нея. Той се устреми по-бързо надолу, пламтящ, сякаш жадуващ прегръдка. Стигна до нея и постепенно тя го погълна.
Тогава откъм хоризонта повея хлад. Трепет надипли раздвижената гръд на водата, сякаш погълнатото светило изпрати на света своята миротворна въздишка.
Здрачът не се задържа дълго. Нощта се разгърна, осеяна със звезди. Чичо Ластик хвана веслата. Всички забелязаха, че морето фосфоресцира. Един до друг, Жана и виконтът гледаха подвижните светлини, които лодката оставяше след себе си. Почти без да мислят, в унесено съзерцание, те се любуваха със сладостно блаженство на вечерта. Жана бе опряла едната си ръка на пейката. Като че случайно съседът й я докосна с пръст. Изненадана, щастлива и смутена от това тъй леко докосване, тя не помръдна.
Когато се прибра вечерта в стаята си, почувствува се така странно развълнувана, толкова разнежена, че всичко я караше да плаче. Погледна стенния часовник и си помисли, че малката пчеличка тупти като сърце, приятелско сърце. Помисли си, че тя ще бъде свидетел на целия й живот, че ще съпътствува радостите и горестите й със своето бодро и отмерено тиктакане; и тя спря позлатената мушица, за да целуне крилцата й. Какво ли не би целунала Жана! Спомни си, че бе скрила в дъното на едно чекмедже стара някогашна кукла. Потърси я и я погледна с такава радост, каквато човек изпитва при среща с любим приятел. Притисна я до гърдите си и обсипа с горещи целувки изписаните бузи и ленените къдри на играчката. И с куклата в ръце тя се замисли.
Той ли е съпругът, обещан от хиляди тайни гласове, изпратен на пътя й от всеблагото провидение? Той ли е човекът, създаден за нея, комуто ще обрече живота си? Нима те са двамата предопределени, чиито чувства ще се съединят, щом се срещнат, ще се слеят неразривно и ще породят любовта?
Тя не изпитваше още бурните пориви, влудяващото очарование, дълбоките сътресения, които според нея бяха присъщи на страстта; и все пак, струваше й се, че е започнала да го обича, защото понякога, когато мислеше за него, се чувствуваше съвсем отмаляла. А тя мислеше постоянно за него. Сърцето й туптеше в негово присъствие. Червеше се и бледнееше, щом срещнеше погледа му, и тръпнеше, щом чуеше гласа му.
Жана спа малко тази нощ.
От ден на ден все повече я завладяваше вълнуващото желание да обича. Постоянно се вглеждаше в себе си, допитваше се до маргаритките, облаците, до хвърлените във въздуха монети.
Една вечер баща й каза:
— Докарай се хубаво утре сутрин.
— Защо, татко? — попита тя.
— Тайна — отвърна баща й.
А когато на другата сутрин слезе долу свежа, облечена в светлата си рокля, масата бе отрупана с кутии бонбони, а на един стол имаше огромен букет.
В двора влезе кола с надпис: „Лера, сладкар във Фекан. Сватбени банкети“. Подпомогната от един готвач, Людивин измъкваше през задната вратичка на колата много големи плоски кошници, от които се разнасяше приятен аромат.
Пристигна и виконт дьо Ламар. Панталоните му бяха опънати и пристегнати под малките лачени обувки, които подчертаваха изящните му крака. През отвора на силно вталения му дълъг редингот се подаваше на гърдите дантелено жабо. Изящна връзка, преметната няколко пъти го принуждаваше да държи високо хубавата си тъмнокоса глава с отсенка на строго благородство.