Сетне им направи знак да го последват, като стъпват на пръсти; когато минаваха отново пред входа, старшията накара Бонифас да пъхне вестника и писмата под вратата.
Раздавачът го погледна с недоумение, но се подчини покорно.
— А сега да си вървим — каза старшията.
Но щом излязоха през градинската вратичка, той се обърна към раздавача и гледайки го с присвити и весело бляскащи очи, каза с насмешливо изражение и лукава усмивка:
— Ех, какъв хитрец сте били!
Старикът запита:
— Защо хитрец? Аз чух, заклевам се, че чух.
Но стражарят не можа да се удържи повече и избухна в смях. Смееше се до задушаване, прихванал с две ръце корема си, превит одве, от очите му течаха сълзи, а около носа му се бяха образували грозни бръчки. Другите двама го гледаха смаяни.
И тъй като не можеше нито да продума, нито да спре да се смее, нито да им даде да разберат какво му е, той направи едно движение, едно общоизвестно и неприлично движение.
И понеже те все още нищо не можеха да разберат, старшията повтори движението няколко пъти поред, като посочи с глава към къщата, която оставаше все тъй затворена.
Тогава неговият подчинен изведнаж също разбра и бе обхванат от неудържима веселост.
Старият раздавач стоеше недоумяващ пред двамата мъже, които се превиваха от смях.
Най-сетне старшията се поуспокои и като плесна шеговито старика по корема, извика:
— Ах, шегобиецо, ах, дявол недей! Ще запомня аз какво престъпление разкри чичо Бонифас!
Раздавачът, опулил очи, повтори:
— Заклевам се, че чух.
Старшията отново започна да се смее. Стражарят беше седнал на тревата край пътя, за да се търкаля на воля.
— Ах, чу ли го! Ами и жена си ли убиваш по този начин, а, стари дяволе?
— Жена ми ли?…
Бонифас се замисли продължително, сетне поде:
— Жена ми… Да, тя реве, когато я бъхтя с юмруци… Но крещи, както се крещи, какво. Да не би и господин Шапати да бие своята?
Тогава старшията, почти примрял от смях, хвана чичо Бонифас за раменете, завъртя го като кукла и му пошепна на ухото нещо, от което раздавачът остана като гръмнат.
След това старикът промълви замислено:
— Не… съвсем не тъй… съвсем не тъй… съвсем не тъй… моята и дума не обелва… Никога не бих повярвал… Не може да бъде… Човек би казал, че я измъчват…
И смутен, объркан, засрамен, той пое отново пътя през нивите, а старшията и стражарят все още се смееха и му подхвърляха отдалеч неприлични казармени закачки, гледайки как черната му фуражка се отдалечава над спокойното житно море.
Ги дьо Мопасан
Зестрата
Никой не се учуди от женитбата на нотариуса Симон Льобрюман и госпожица Жана Кордие. Льобрюман току-що бе откупил бюрото на нотариуса Папийон; разбира се, трябваха му пари, за да го плати, а госпожица Жана Кордие имаше чисти триста хиляди франка зестра в чекове и записи на заповед на предявителя.
Нотариусът Льобрюман беше хубав момък, който се отличаваше с изяществото си, наистина провинциално изящество на нотариус, но все пак изящество — нещо твърде рядко в Бутини-льо-Рьобур.
Госпожица Кордие беше миловидна и свежа. Вярно, че миловидността й беше малко несръчна, а свежестта малко блудкава, но, общо взето, тя беше хубаво, желано и ухажвано момиче.
Сватбената церемония вдигна цял Бутини на крак.
Всички се възхищаваха много на младоженците, а те се прибраха в съпружеското гнездо, за да скрият щастието си. Бяха решили да направят чисто и просто едно малко пътуване до Париж, след като прекарат насаме няколко дни.
Чаровни бяха тия мигове насаме! Нотариусът Льобрюман съумя да прояви удивителна сръчност, нежност и тактичност в първата близост с жена си. Той си бе поставил за девиз: „Крушата сама пада от дървото за този, който умее да чака.“ Той съумя да прояви и търпение, и енергичност. И успехът му бе бърз и пълен.
Само след четири дни госпожа Льобрюман обожаваше мъжа си. Не можеше вече без него, трябваше да стои цял ден при нея, за да го гали и прегръща, за да пипа ръцете, брадата, носа му и прочие. Тя сядаше на коленете му, хващаше му ушите и казваше; „Затвори си очите и си отвори устата.“ Той отваряше доверчиво уста, полузатваряше очи и получаваше дивна целувка, тъй нежна, тъй дълга че тръпки пробягваха по гърба му. А и той на свой ред от сутрин до вечер и от вечер до сутрин не можеше да се насити да я милва, да я целува, да я гали и прегръща, за да докаже любовта си.
Щом изтече първата седмица, той каза на младата си съпруга:
— Ако искаш, идния вторник ще заминем за Париж. Ще постъпим като влюбените, които не са още женени: ще ходим по ресторанти, на театър, в нощните заведения, навсякъде, навсякъде!