Тя скачаше от радост.
— О, да, ох! Хайде да тръгваме по-скоро!
Той продължи:
— И да не забравя, предупреди баща си да приготви зестрата ти. Ще я взема с нас, за да се разплатя с едно отиване и с господин Папийон.
— Ще му кажа утре сутринта — отвърна тя.
А той я взе в обятията си, за да поднови нежната игра, която тъй й се нравеше от осем дни насам.
Следния вторник тъстът и тъщата придружиха до гарата дъщеря си и зет си, които тръгваха за столицата.
— Уверявам ви — каза тъстът, — че не е благоразумно да вземате в чантата си такава голяма сума.
А младият нотариус се усмихна.
— Не се безпокойте за нищо, татко, свикнал съм с тия работи. Понякога ми се случва да нося със себе си цял милион. Така поне ще избегнем много формалности и закъснения. Не се безпокойте за нищо.
Чиновникът на гарата извика:
— Пътниците за Париж да се качват във вагоните.
Те се качиха бързо в един вагон, където имаше две стари дами.
Льобрюман прошепна на ухото на жена си:
— Колко неприятно, няма да мога да пуша.
— И на мен ми е неприятно — отвърна тя съвсем тихо, — но не заради пурата ти.
Влакът изсвири и потегли. Пътуването продължи един час. През това време те не си казаха много нещо, защото двете старици не спяха.
Щом излязоха от гарата Сен-Лазар, Льобрюман каза ма жена си:
— Ако искаш, миличка, ще отидем най-напред да обядваме в някой ресторант на булеварда, после ще се върнем спокойно да си вземем куфара и ще го занесем в хотела.
Тя веднага се съгласи:
— О, да, да отидем в ресторант. Далеч ли е?
— Да — поде той, — далечко е, но ще вземем омнибуса.
— Защо да не вземем файтон? — учуди се тя.
Той й се скара усмихнат:
— Такава ли си ти пестеливка, за пет минути път файтон, три франка за минута, голяма прахосница си.
— Вярно — каза тя, малко смутена.
Тъкмо в този момент мина голям омнибус с препускащи коне.
— Кондуктор, ей, кондуктор — извика Льобрюман.
Тежката кола спря. Младият нотариус бутна вътре жена си и й каза много бързо:
— Качи се вътре, аз ще се покатеря горе, за да изпуша поне една цигара преди обед.
Тя нема време да отговори. Кондукторът я улови за ръка, помогна й да стъпи на стъпалото и я бутна в колата. Падна зашеметена на седалката и видя слисана през задното прозорче краката на мъжа си, който се покатери на покрива.
Остана неподвижна между един шишкав господин, който миришеше на тютюн, и стара жена, която миришеше на куче.
Всички други пътници, наредени безмълвно един до друг: един бакалски чирак, една работничка, подофицер от пехотата, някакъв господин със златни очила и копринена шапка с широка периферия, подвита като улук, две дами с важен и начумерен вид, които като че ли казваха: „Тук сме, но струваме много повече“, две монахини, едно момиче без шапка и един гробар, всички изглеждаха като колекция от карикатури, музей за комични предмети, редица преувеличени скици на човешки лица, подобни на смешните палячовци от мукава, по които се стреля на панаирите.
Друсането на колата замайваше главите им, разтърсваше ги. Увисналата кожа на бузите им се тресеше. С притъпени от друсането сетива, те изглеждаха глупави и заспали.
Младата жена нямаше сили да се помръдне.
„Защо той не дойде с мене?“ — питаше се тя. Някаква неясна тъга я подтискаше. Той можеше наистина да се лиши от тази цигара!
Скоро монахините дадоха знак да спрат и една след друга излязоха от омнибуса, като оставиха зад себе си блудкава миризма на овехтели фусти.
Пак потеглиха, после отново спряха. Този път се качи някаква готвачка, зачервена и задъхана. Ти седна и сложи на коленете си кошница с провизии. В омнибуса замириса силно на помия.
„Този ресторант е по-далеч, отколкото си мислех“ — каза си Жана.
Гробарят си отиде и на негово място дойде кочияш, от когото се носеше мирис на конюшня. Момичето без шапка бе заместено от комисионер, от чиито крака се излъчваше парфюмът на дългите му обиколки.
Жената на нотариуса се чувствуваше зле. Повдигаше й се, идеше й да заплаче, без сама да знае защо.
И други хора слязоха, качиха се нови пътници. А омнибусът все вървеше по безкрайните улици, спираше на спирките и пак потегляше.
„Колко е далеч! — казваше си Жана. — Дано само не се е разсеял нещо, дано не е заспал! Доста се измори през последните дни.“
Малко по малко всички пътници си отидоха. Тя остана сама, съвсем сама. Кондукторът извика:
— Вожирар!
Понеже тя не се помръдна, той извика:
— Вожирар!
Тя го погледна и разбра, че тая дума се отнася за нея, понеже нямаше никой друг в омнибуса. Мъжът каза за трети път: