— Вожирар!
Тогава тя попита:
— Къде сме?
Той отвърна начумерено:
— Ами че във Вожирар, и таз добра! Двадесет пъти ви казвам вече.
— Далеч ли е от булеварда?
— Кой булевард?
— Булевард Италиен.
— Отдавна го отминахме.
— Ах! Ще бъдете ли така любезен да предупредите моя мъж?
— Вашия мъж? Че къде е той?
— На покрива.
— На покрива! Отдавна вече там няма никого.
Тя трепва ужасена.
— Как така? Не е възможно. Той се качи с мене. Разгледайте добре! Той трябва да е там.
Кондукторът заговори грубо:
— Хайде, момиченце, стига си дрънкала. На мястото на един загубен мъж ще намериш десет. Обирай си парцалите. Край. На улицата ще си намериш друг.
Очите й се напълниха със сълзи, тя настоя на своето:
— Вие се лъжете, господине, уверявам ви, че се лъжете. Той носеше голяма чанта под мишница.
Служителят се разсмя.
— Оня с голямата чанта? Ах, да, той слезе на площад Мадлен. Все едно, зарязал те е, ха-ха-ха!…
Колата спря. Тя слезе и неволно хвърли поглед към покрива на омнибуса. Нямаше никого.
Тогава се разхълца високо, без да мисли, че я слушат и гледат.
— Какво ще стане сега с мене! — промълви младата жена.
Приближи се инспекторът на омнибусната служба.
— Какво има?
Кондукторът отговори подигравателно:
— Една дама: мъжът й я зарязал по пътя.
— Не е голяма работа — добави другият, — гледайте си службата.
И се завъртя на токовете си.
Тогава тя тръгна все направо, премного слисана и объркана, за да може да разбере това, което й се бе случило. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Какво можеше да се е случило на мъжа й? Как е могъл да направи подобна грешка, да прояви подобно невнимание, недоглеждаме и толкова невероятна разсеяност?
Тя имаше в джоба си два франка. Към кого да се обърне? И изведнъж се сети за братовчед си Барал, подначалник на служба във флота.
Имаше точно толкова пари, колкото да плати за файтон. Поръча да я заведат у дома му. Срещна го тъкмо когато той тръгваше за министерството. И той като Льобрюман носеше под мишница дебела чанта.
Тя слезе тичешком от файтона и извика:
— Анри!
Той се спря смаян:
— Жана?… Вие тук?… Съвсем сама?… Какво търсите, къде отивате?
Тя прошепна през сълзи:
— Мъжът ми се загуби преди малко.
— Загуби ли се? Къде това?
— От покрива на един омнибус.
— На омнибус?… О!…
Тя му разказа разплакала приключението си. Той слушаше и разсъждаваше. Попита я:
— Съвсем бистра ли му беше главата тази сутрин?
— Да.
— Добре. Ами имаше ли много пари със себе си?
— Да, у него беше зестрата ми.
— Вашата зестра?… Цялата ли?
— Съвсем цялата… за да плати бюрото си.
— Няма що, скъпа братовчедке, в този момент навярно вашият съпруг лети към Белгия.
Тя все още не можеше да разбере. Заекна:
— … Моят мъж… какво казвате?…
— Казвам, че е задигнал вашия… вашия капитал… и това е всичко.
Тя стоеше права, задъхана, шепнейки:
— Тогава… тогава… той е мизерник!…
И изнемогвала от вълнение, падна, хълцайки, върху гърдите на братовчед си.
Понеже хората се спираха да ги гледат, той леко я бутна във входа на къщата, хвана я през кръста и й помогна да се качи по стълбата. Прислужницата му отвори смаяна вратата. Той й заповяда:
— Софи, изтичайте до ресторанта да вземете обед за двама души. Няма да ходя в министерството днес.
Ги дьо Мопасан
Корсиканските бандити
Гледан отдалеч, проходът, който трябваше да премина, приличаше на фуния между два стръмни и голи гранитни върха.
Склоновете на планината бяха покрити с храсталаци, от чиято силна миризма ми се замайваше главата. Слънцето още не се виждаше, то изгряваше зад планините и сякаш посипваше с розов прах върховете, откъдето неравните петна на зарята му се отразяваха в простора като дълги, сияйни снопове.
Тъй като този ден ни чакаше петнадесет-шестнадесет часа път, моят водач бе наредил да тръгнем заедно с цял керван планинци, които отиваха в същата посока. Вървяхме един след друг с бърза крачка и мълчаливо се изкачвахме по тясната пътека, която се губеше в гъсталака.
Две мулета, натоварени с храна и багаж, ни следваха. Корсиканците, с пушки на рамо, крачеха живо, спираха се според обичая си при всеки извор да пийнат по няколко глътки вода и тръгваха отново. Когато наближихме върха, те забавиха хода си и започнаха да разговарят тихо на своето наречие, което ми е съвършено непонятно. Направи ми обаче впечатление, че те на няколко пъти произнасяха думата „жандарм“. Най-сетне се спряхме и едни висок, тъмнокос момък изчезна в гъсталака. След четвърт час той се върна. Тръгнахме отново съвсем бавно и двеста метра по-нататък отново се спряхме. Сега друг един от групата навлезе под клоните. Силно озадачен, аз запитах водача си какво става. Той ми отговори, че чакали „един приятел“.