Тъй като този „приятел“ не идваше, тръгнахме отново. Щом се завърна човекът, който бе изпратен да го посрещне. След малко едно черно, дребно, набито същество изскочи внезапно из храстите и с огромен скок се озова всред нас така неочаквано, както изскачат от кутията си дяволчетата-играчки, когато натиснеш пружината им. Като всички корсиканци той носеше на рамото си пушка. Изгледа ме с подозрение. Беше грозен, жилест като дънер на маслиново дърво, много мръсен, разбира се, кривоглед и със зачервени клепачи. Всички го заобиколиха, радваха му се, разпитваха го; изглежда, че го обичаха като брат и го почитаха като светец. Когато завършиха тези излияния на чувства, тръгнахме отново с ускорена крачка; един от планинците вървеше на около сто метра пред нас като разузнавач.
Започнах да разбирам каква е работата, тъй като от месец насам бях слушал безброй разкази за бандити.
Стори ми се, че колкото повече се приближавахме до прохода, толкова по-загрижени ставаха всички. Най-после стигнахме. Два едри лешояда се виеха над главите ни. Зад нас в далечината се виждаше смътно морето, още забулено в мъгла, а пред нас се простираше безкрайна долина без нито една къща, без нито една нива, покрита само със зелени храсталаци и дъбове. Лицата на планинците сякаш се разведриха. Започнахме да слизаме… След около един час тайнствената личност, която се беше присъединила тъй неочаквано към нас, се сбогува много любезно, стисна ръка на всички, дори и на мен, и се скри отново в гъсталака.
Когато той изчезна, попитах водача си какъв беше този човек и той простичко ми отговори:
Той не обича стражарите.
Започнах да го разпитвам по-подробно за бандитите, които се намираха в този момент в планината. Най-напред научих, че в клисурата, която току-що бяхме преминали, стражарите често устройвали засади, за да уловят „обявените извън закона“, когато те се опитват да минат в Сартена — обичайното убежище на бандитите.
Понастоящем в планината имало двеста и четиридесет души, които не признавали ни стражари, ни правосъдие, ни префект. Всъщност те не са никакви злодеи, защото никога не обират пътниците. За подобно деяние другарите му по съдба биха съдили виновния, биха го осъдили на смърт и екзекутирали, тъй като те са хора, които извънредно много държат на честта си. И действително почти във всички случаи някакво болезнено развито чувство за чест е станало причина тези нещастници да хванат гората. Когато една жена изневери на мъжа си или някоя дъщеря бъде заподозряна, че има любовник, когато някой се скара е най-добрия си приятел при игра на карти или за хиляди други дребни неща, които цивилизованият човек лесно прощава, корсиканецът убива жена си, дъщеря си, любовника й, приятеля си, бащите, братята, роднините, целия род; след това отива спокойно в гората, където местното население, което го уважава толкова повече, колкото повече хора е убил, му доставя всичко, необходимо за живот, където жандармерията го преследва напразно и често дава жертви за голяма радост на планинците, тъй като те знаят, че утре сами могат да станат бандити и затова инстинктивно мразят стражарите.
Наред с тези нещастници, чийто необуздан нрав е станал причина да извършат убийство и които, вечно преследвани, живеят ден за ден и спят под открито небе, в Корсика има и други бандити — щастливи и богати, които живеят спокойно в земите си между своите селяни; това са братята Белакоша. Това семейство има странна история.
Жената на стария Белакоша била бездетна. По примера на библейските патриарси той я изпъдил, взел си една мома от съседната къща и я завел в планината, където пасели стадата му. От нея имал много деца, между които и двамата братя Антоан и Жак, за които ще разкажа по-долу. Жена му обаче имала сестра, която живеела наблизо и често спохождала семейството. Белакоша, който бил галантен мъж, и дори прекалено галантен, я изпращал до в къщи. Тя му родила син. Белакоша признал всичко на първата си жена, задържал и втората при себе си, като й построил отделна къща, за да избегне семейни разправии. Но трета сестра на свой ред започнала да посещава двете семейства и пак се случила беда. За горкия баща нямало друг изход, освен да построи трета къща; така и направил и всички заживели мирно и щастливо. Белакоша имал всичко тридесетина наследници, които на свой ред народили стотици деца. Това племе населява част от селото Боконяно и околностите му.