— Аз не съм въоръжен — казал той. — Следователно ако някой спре колата ми, няма да мога да се защищавам. Смятам към толкова часа да мина през еди-кой си път.
В казания час един човек се хвърлил към конете и ги спрял; след това отворил вратичката, свалил шапка и влязъл в колата; той дълго разговарял със строителя на днешния Париж и го помолил да издействува помилването му.
Следният факт — а такива има хиляди — илюстрира добре как си отмъщават тези корсикански скитници.
Някакъв овчар, който бил предал за пари един от бандитите, се изкачвал по планината заедно с жандармеристите, за да им покаже мястото, където се криела жертвата им. Внезапно от гъсталака се чул гърмеж и овчарят с пръснат череп паднал в ръцете на смаяните стражари. Те напразно претърсвали околностите и в края на краищата не им оставало нищо друго, освен да отнесат в града трупа на водача си. На „почтените господа“ Белакоша обаче липсва елементарен литературен вкус и техните заплашителни писма, винаги с дата от „Зеления дворец“ и написани с червено мастило, са съчинени в поетичния стил на червенокожите и правят много странно впечатление: „Навсякъде, където стига небесната светлина — пишат те, — нашите куршуми ще ви настигнат.“
Те живеят в дълбока клисура, непристъпна и страшна, близо до селото, което е населено почти само с техни роднини. Тъй като в тяхното семейство добрите нрави са наследствени, Жак отвлякъл преди няколко години жената на брат си Антоан и я задържал при себе си. След известно време събрал сина си — още дете, с едно момиче, също непълнолетно, току-що излязло от манастира; когато пораснали, той ги оженил.
Много корсиканци познават братята Белакоша и са техни приятели било от страх, било от някакво инстинктивно чувство на бунт срещу властта.
Много чужденци са ги виждали, но се страхуват да говорят за това, защото властите, които не успяват да заловят тези бандити, биха арестували нещастника, който е имал глупостта да признае, че е бил във връзка с хора, чиито глави са оценени.
Ги дьо Мопасан
Чичо ми Жюл
На г. Ашил Еенувил
Беден старец с побеляла брада ни поиска милостиня. Моят приятел Жозеф Давранш му подаде петфранкова монета. Останах изненадан.
— Този нещастник ми напомня една история, която ще ти разкажа и чийто спомен ме преследва непрекъснато — обясни той. — Слушай:
Семейството ми е от Хавър. Ние не бяхме богати. Справяхме се криво-ляво, и толкова. Баща ми ходеше на работа, връщаше се късно от канцеларията и не печелеше кой знае колко. Имах две сестри.
Оскъдицата, сред която живеехме, тежеше много на майка ми и тя често подмяташе на мъжа си язвителни думи, прикрити и зли упреци. В такива случаи нещастният човек правеше един жест, който винаги ми е причинявал силна болка: прокарваше ръка по челото си, като да изтрие несъществуваща пот, и не отговаряше нищо. Чувствувах неговата безсилна мъка. У нас се правеха икономии от всичко; ние никога не приемахме покана за обед, за да не бъдем принудени да каним; купуваха се само стоки с намалени цени — каквото е изостанало по магазините. Сестрите ми сами шиеха роклите си и понякога дълго спореха за цената на някакъв ширит, който струваше по петнадесет стотинки метъра. Ежедневната ни храна се състоеше от супа и варено говеждо месо, което ядяхме с всички възможни сосове. Казват, че това било здравословно, укрепвало силите. Лично аз предпочитах нещо друго.
За всяко загубено копче или съдрани панталони ми устройваха отвратителни сцени.
Но всяка неделя ние обезателно излизахме на разходка край вълнолома, облечени в парадните си дрехи. Баща ми, в редингот, с цилиндър и ръкавици, предлагаше ръка на майка ми, накичена като кораб в празничен ден. Сестрите ми, които се приготвяха първи, чакаха да се даде знак за тръгване; но в последния миг върху редингота на баща ми винаги откриваха някакво незабелязано дотогава петно. Трябваше да се изчисти бързо с парцал, натопен в бензин.
Майка ми слагаше очилата върху късогледите си очи, сваляше ръкавиците си, за да не ги изцапа, и бързаше да изчисти петното, а в това време баща ми, по риза и с цилиндър на главата, чакаше края на операцията.
Потегляхме тържествено. Сестрите ми вървяха отпред, хванати подръка. Бяха вече моми за женене и излизаха на показ из града. Аз вървях отляво, до майка си. Вдясно крачеше баща ми. И сега си спомням колко величествени изглеждаха бедните ми родители по време на тези неделни разходки, техните замръзнали, неподвижни черти, чинното им държане. Крачеха важно, с изправени тела, спънати крака, сякаш от тяхната осанка зависеше успехът на нещо изключително важно.