Корабът изсвири. Ние сме вече настанени. Той се откъсва и се отдалечава по водната повърхност, гладка като зелена мраморна маса. Щастливи и горди като всички хора, които пътуват рядко, ние наблюдаваме как брегът бяга назад.
Баща ми пъчеше корем под редингота, чиито петна бяха грижливо изчистени сутринта, и около него се носеше оня празничен мирис на бензин, по който аз познавах неделите.
Изведнъж той забеляза две елегантни дами, на които двама кавалери предлагаха стриди. Стар окъсан моряк разтваряше стридите с бързо движение на ножа и ги подаваше на господата, които след това ги поднасяха на дамите. Те ядяха много изискано, като придържаха черупката над тънка носна кърпа и протягаха устни, за да не изцапат роклите си. След това много сръчно на една глътка изпиваха водата и хвърляха черупката в морето.
Това изтънчено развлечение — да се ядат стриди върху плаващ параход, — изглежда, много се понрави на баща ми. Стори му се, че това е особено изискано, благородно, възвишено. И като приближи до майка ми и сестрите ми, той попита:
— Да ви предложа ли няколко стриди?
Майка ми се колебаеше — щяха да се похарчат пари; но сестрите ми приеха веднага.
— Боя се да не ми стане зле — каза майка ми с досада. — Предложи на децата, но не ги претоварвай, да не се разболеят.
После се обърна към мене и прибави:
— А Жозеф няма нужда от стриди. Момчетата не бива да се глезят.
И така аз останах до мама и си мислех, че такова разграничаване е несправедливо. Следях с поглед баща си, който поведе тържествено дъщерите и зетя си към стария окъсан моряк.
Двете дами си бяха отишли и баща ми обясняваше на сестрите ми как трябва да се ядат стридите, за да не им изтече водата. Поиска даже да им покаже как става това и взе една стрида. Опита се да имитира дамите, но веднага разля цялата течност върху редингота си и аз чух майка ми да мърмори:
— Да беше си седял мирно, по-добре щеше да направи.
Изведнъж ми се стори, че баща ми е смутен от нещо; той се отдалечи на няколко крачки, загледа втренчено дъщерите и зетя си, които се натискаха около продавача на стриди, и бързо тръгна към нас. Стори ми се много блед, погледът му бе особен. Той прошепна на майка ми:
— Морякът, който отваря стридите, изумително много прилича на Жюл.
— Какъв Жюл? — попита майка ми смаяна.
— Ами… брат ми… Ако не знаех, че е в Америка и че е добре, бих помислил, че е той.
Объркана, майка ми промърмори:
— Ти си луд! Нали знаеш, че не е той, тогава защо говориш глупости?
Но баща ми настояваше:
— Иди го виж, Кларис; предпочитам сама със собствените си очи да се увериш във всичко.
Тя стана и отиде при дъщерите си. Аз също гледах човека. Той беше стар, мръсен, целият набръчкан и не откъсваше поглед от работата си.
Майка ми се върна. Забелязах, че трепере. Тя бързо произнесе:
— Мисля, че е той. Иди разпитай капитана. Но бъди внимателен, има си хас този негодник да ни се стовари сега на ръцете!
Баща ми се отдалечи, но аз тръгнах след него. Изпитвах някакво странно вълнение.
Капитанът, висок, слаб господин с дълги бакенбарди, се разхождаше важно по капитанското мостче, сякаш командува кораб, който пътува за Индия.
Баща ми пристъпи важно, започна да го разпитва за професията му, като придружаваше всичко това с комплименти.
— Какво е значението на Жерсе? Какво се произвежда там? А населението? Неговите нрави? Обичаи? Каква е почвата? — и пр. и пр.
Човек би помислил, че става дума най-малко за Североамериканските съединени щати.
След това заговориха за „Експрес“ — кораба, с който пътуваме. И стигнаха до екипажа. Най-после баща ми запита с разстроен глас:
— Има тук на кораба един доста интересен продавач на стриди. Знаете ли нещо повече за него?
Капитанът, когото този разговор беше започнал вече да дразни, отговори сухо:
— Някакъв стар скитник, французин, когото намерих миналата година в Америка и го върнах обратно. Имал роднини в Хавър, но не иска да се върне при тях, защото им дължал пари. Нарича се Жюл… Жюл Дарманш или Дарванш, нещо такова. Бил е, изглежда, богат по едно време в Америка, но вижте докъде е стигнал сега.
Баща ми, който пребледняваше все повече, произнесе със сподавен глас и блуждаещ поглед:
— Да, да… много добре… отлично… Това не ме учудва… Благодаря ви много, капитане.
И си отиде. Морякът гледаше след него в недоумение.
Върна се при майка ми така разстроен, че тя му каза:
— Седни. Ще се досетят.
Той се стовари на скамейката, като заекваше: