Една духовита карикатура, направена от някакъв колонист, ми се стори, че обяснява най-добре положението. Тя представляваше стар генерал, дебел, с лампази, мустакат, изправен срещу пустинята. Той гледа слисано огромната страна, гола и прорязана с долини, чийто край не се вижда, и шепне: „Там са!… Там някъде!“ После се обръща към своя адютант, който стои неподвижен зад гърба му, и казва с твърд глас: „Телеграфирайте на правителството, че неприятелят е пред мен и започвам преследването му.“
Единствените малко по-сигурни сведения, които се получаваха, идваха от испански пленници, избягали от Бу-Амама. Можах да разговарям, с помощта на преводач, с един от тези хора и ето какво ми разказа той.
Той се казваше Блас Рохо Пелисер. На 10-и юни вечерта, заедно с другарите си, карал керван от осем коли, когато намерили на пътя други разбити коли и между колелетата им — избитите колари. Един от тях бил още жив. Опитали се да му помогнат, но група араби се нахвърлили върху тях. Испанците имали само една пушка. Предали се, но въпреки това били избити, с изключение на Блас Рохо, който бил пощаден без съмнение заради младостта си и хубавото си лице. Известно е, че арабите съвсем не са безразлични към мъжката красота. Завели го в лагера, където той заварил и други пленници. Към полунощ без никаква причина убили един от тях. Той бил един от „механиците“ (от хората, натоварени да завинтват спирачките на колите), казвал се Доминго. На следния ден, 11-и юни, научил, че и други пленници били убити през нощта. Това е бил денят на големите кланета. Останали на същото място. Вечерта конниците довели две жени и едно дете.
На 12-и вдигнали стана и вървели цял ден.
На 13-и вечерта лагерували при Даят-Кереб.
На 14-и вървели по посока на Ксар-Крелифа. Това е денят на историята с Маларе. Пленникът не чул оръдията. Това дава основание да се предполага, че Бу-Амама е пратил само групата конници да минат пред френския експедиционен корпус, докато керванът с плячката, в който се намирал Блас, преминал солното езеро в пълна безопасност няколко километра по-далеч.
Осем дни вървели на зигзаг. Щом пристигнали в Тис-Мулен, разбунтуваните арабски племена се разделили, като всеки отвел своите пленници.
Бу-Амама се показал благосклонен към пленниците, особено към жените, които по негова заповед били оставени да спят в специална палатка под стража.
Една от тях, хубаво осемнадесетгодишно момиче, се отдала през време на пътуването на един главатар от племето на трафизите, който я заплашил със смърт, ако се противи. Обаче дервишът отказал да благослови тяхната връзка.
Блас Рохо бил придаден в служба на Бу-Амама, когото обаче той не можал да види. Видял само сина му, който ръководел военните операции. Изглеждал около тридесетгодишен. Бил висок и слаб млад човек, кестеняв, блед, с големи очи и малка брада.
Притежавал два червеникави коня, от които единият бил френски, и, изглежда, принадлежал по-рано на майор Жаке.
Пленникът не знаеше нищо за случая при Креидер.
Блас Рохо избягал в околностите на Бас-Яла, но понеже не познавал добре страната, бил принуден да следва пресъхналите реки и след като вървял три дни и три нощи, пристигнал в Мархум. Бу-Амама водел със себе си петстотин конници и триста пехотинци и един обоз от камили за плячката.
Цели петнадесет дни след кланетата влаковете денонощно се движели по малката железопътна линия, която минава покрай солните езера. Постоянно събирали нещастни, осакатени испанци, високи и хубави момичета, разголени, изнасилени, окървавени. Всички жители на тази област казват, че с малко предвидливост военните власти можели да избягнат това клане. Във всеки случай те не можаха да се справят с шепа бунтовници. Кои са причините за тази безпомощност на нашите усъвършенствувани оръжия срещу тоягите и кремъклийките на арабите? Други трябва да ги разберат и да ги посочат.
Във всеки случай арабите имат едно предимство, срещу което ние напразно правим усилия да се борим. Те са синове на тази страна. Преживяват с няколко смокини и шепа брашно и са неуморими при този климат, който изсмуква хората от Севера. Яздейки коне, които като тях се задоволяват с малко храна и като тях не чувствуват горещината, те изминават за един ден сто до сто и тридесет километра. Понеже не мъкнат със себе си ни багажи, ни обози, ни провизии, те се придвижват с изненадваща бързина, минават между две колони, разположени на лагер, за да нападнат и ограбят някое село, което се смята в безопасност, и изчезват, без да оставят следа, а после внезапно се връщат, когато всички предполагат, че са вече много далеч.