По време на война в Европа, колкото и бързо да се движи една армия, тя не може да промени мястото си, без противникът да бъде осведомен за това. Огромните обози неминуемо забавят придвижването й и винаги показват пътя, който тя следва. А един отред араби, напротив, оставя зад себе си толкова следи от преминаването си, колкото прелитането на ято птици. Тези скитащи конници се вият като лястовици около нас, пристигат и изчезват с невероятна бързина.
Когато се хвърлят в атака, те могат да бъдат победени и почти винаги ги бият въпреки храбростта им. Но никой не може да ги преследва: никога не могат да ги настигнат, когато бягат. Затова и те грижливо избягват сблъскванията и се задоволяват по начало само да безпокоят нашите войски. Те нападат стремително, препускайки в бесен галоп своите мършави коне, и пристигат като вихър от развети дрехи и прах.
Галопирайки, те стрелят с дългите си, инкрустирани със сребро пушки, изведнъж описват остър завой и се отдалечават, както са дошли, в пълен кариер, оставяйки зад себе си тук-таме бели петна, които се движат паднали като ранени птици с окървавени пера.
Ги дьо Мопасан
Мис Хариет
На госпожа…
Във файтона бяхме седем души — четири жени и трима мъже, единият от които седеше горе на капрата до коларя, и колата изкачваше бавно стръмния склон, по който криволичеше пътят.
Тръгнали бяхме за Етрета още на разсъмване, за да разгледаме развалините при Танкарвил, и дремехме в колата, сковани от утринния хлад. Особено жените, непривикнали да стават толкова рано, непрекъснато отпускаха клепачи, клюмаха с глава или се прозяваха равнодушно към вълнуващия изгрев.
Беше есен. От двете страни на пътя се простираха оголените нивя, жълти от неравно окосените стърнища, които покриваха пръстта като зле обръсната брада. Обвита в мъгла, земята сякаш димеше. Високо в небето пееха чучулиги, из храсталаците чуруликаха други птици.
Най-после пред нас на самия хоризонт се показа алено слънце и колкото по-високо се издигаше, толкова по-светло ставаше, а полето сякаш се пробуждаше, усмихваше се, разкършваше снага и подобно на девойка, която току-що става от леглото, смъкваше своята нощница от бели изпарения.
Граф д’Етрай, който седеше на капрата, се провикна: „Вижте, заек“ и протегна ръка наляво, като сочеше една нива с люцерна. Заекът бягаше почти закрит от люцерната — виждаха се само дългите му уши. След това хукна през една разорана нива, спря, пое отново като луд, промени посоката, пак спря, като се ослушваше, следеше тревожно за най-малката опасност — не можеше да реши накъде да хване. След това затича пак, като правеше големи скокове със задните си лапи, и изчезна в една голяма нива с цвекло. Мъжете се разсъниха, загледани в животното.
— Не сме много галантни тази сутрин — каза Рьоне Льоманоар и като погледна своята съседка, дребничката баронеса дьо Серен, която се мъчеше да надвие съня, й каза полугласно: — Вие мислите за мъжа си, баронесо. Успокойте се, той се връща едва в събота. Остават ви още цели четири дни.
— Колко сте глупав! — отговори тя сънливо усмихната. После, като надви вцепенението си, добави: — Хайде, кажете нещо смешно. Вие, господин Шьонал, се славите като човек, пожънал всред жените повече успехи от самия Ришельо. Разкажете ни някоя своя любовна преживелица, каквато искате.
Леон Рьонал, стар художник, който на времето си е бил много красив, много силен, много горд със своята снажна фигура и много обичан, обхвана с ръка дългата си бяла брада, усмихна се и като помисли малко, изведнъж стана сериозен.
— Няма да бъде весело. Ще ви разкажа най-печалната любов в живота си. Пожелавам на приятелите си никога да не вдъхват такава любов на никоя жена.
I
Тогава бях на 25 години и обикалях нормандския бряг, за да „драскам“.
Да „драскаш“, на мой език значи да скиташ с раница на гръб от една странноприемница до друга, под предлог, че правиш етюди и пейзажи от натура. Не зная нещо по-хубаво от този скитнически живот по волята на случая. Свободен си, нищо не те ограничава, нямаш грижи, нямаш задължения, не мислиш дори за утрешния ден. Вървиш по който път харесаш и само въображението те води, единствена зрителната наслада те напътствува. Спираш, защото някое поточе те е пленило, защото пред вратата на някоя гостилничка ти е замирисало приятно на пържени картофи. Понякога дъхът на акацията или наивният поглед на някоя прислужничка в хана решава твоя избор. Не гледайте с презрения на селската любов. Тези момичета също имат сърце и чувства, напращели бузи и свежи устни, техните буйни целувки са крепки и сочни като див плод. Любовта е винаги ценна, откъдето и да идва. Сърцето, което затуптява бързо, когато се появиш, очи, които плачат, когато си отиваш — това са неща така мили, така скъпи, срещат се толкова рядко, че човек никога не бива да ги пренебрегва.