Аз знам какво значи среща в някой ров, обрасъл с игличини, зад обора, в който спят кравите, или върху сеното, в плевника, още топъл от дневната горещина. Запазил съм спомена за грубото селско платно върху гъвкави, здрави тела и известна тъга по наивните и искрени милувки, по-нежни в своята груба прямота от изтънчените удоволствия, които даряват прелестните и изискани жени.
Но при тези странствувания наслуки човек най-много харесва полето, горите, изгревите, минутите по здрач, лунните нощи. За един художник това е сватбено пътешествие със земята. Оставаш насаме с нея при тази дълга, спокойна среща и я чувствуваш съвсем близо до себе си. Лягаш на някоя полянка всред маргаритки и макове и разтворил очи под ясното слънце, наблюдаваш в далечината селцето с остра камбанария, която бие пладне.
Или сядаш край някой извор, бликнал под дънера на голям дъб, между висока, нежна и сочна трева, като сред разпусната коса. Коленичиш, навеждаш се и пиеш студената, бистра вода, която мокри носа и мустаците ти, пиеш и изпитваш физическа наслада, сякаш целуваш извора в устата. А когато по течението на такова поточе срещнеш вир, потапяш се в него гол и чувствуваш по цялото си тяло, като някаква чудесна, ледена ласка, тръпката на тази игрива, лека струя.
На хълма биваш весел, край брега на езерото ставаш меланхоличен, възторжен — когато слънцето потъва всред океан от кървави облаци и хвърля червени отблясъци над реките. А вечер, когато луната минава високо горе в небето, мечтаеш за хиляди странни неща, които не биха ти дошли на ум под палещата дневна светлина.
И така, като бродех из този край, където се намираме сега, стигнах една вечер до Бенувил, малко селце, разположено на скалистия бряг между Ипор и Етрета. Бях тръгнал от Фекан, следвайки брега, високия стръмен бряг, който се спуска право надолу, като стена с издадени тебеширенобели скали, които се спускаха отвесно към морето.
От сутринта вървях по ниската, тънка и мека като килим трева, която расте край самата пропаст, брулена от соления морски вятър. Крачех широко, пеех с цяло гърло, гледах ту полета на чайката, която разхожда по синьото небе бялата дъга на крилете си и изчезва, описвайки плавен кръг, ту тъмните петна на някоя рибарска лодка върху зеленото море. Бях прекарал един безгрижен, волен и щастлив ден.
Посочиха ми една малка ферма, където давали стаи на пътници, нещо като малък хотел всред нормандски селски двор, заобиколен от два реда буки. Поддържаше го една селянка.
Оставих брега, поех към малката къща, сгушена между големите дървета, и се представих на стрина Льокашьор, стара селянка, сбръчкана и строга, която, изглежда, винаги приемаше посетителите с неохота, с известно недоверие.
Беше май. Цъфналите ябълки образуваха над двора покрив от дъхав цвят и непрекъснат дъжд от трепкащи розови листенца се сипеше наоколо върху хората и по тревата.
— Кажете, госпожо Льокашьор — запитах аз, — ще имате ли една стая за мене?
Учудена, че знам името й, тя попита:
— Зависи. Всичко е заето. Но може да измислим нещо.
Само след пет минути ние бяхме вече се разбрали и аз оставих раницата си върху глинения под на една селска стая, в която имаше всичко едно легло, два стола, една маса и кана за вода. От стаята се влизаше направо в кухнята — голямо опушено помещение, в което пансионерите обядваха и вечеряха заедно с останалите хора от фермата и със стопанката вдовица.
Измих си ръцете и излязох пак. На голямото огнище с опушена черна верига в средата старата пържеше пиле за обед.
— Нима имате посетители по това време? — запитах аз.
— Има една госпожа, някаква възрастна англичанка — отговори жената все така недоволно. — Заема другата стая.
Срещу пет су допълнителна такса получих правото да се храня сам в двора, когато времето е хубаво.
И така, сложиха за мен масата навън, пред вратата, и аз започнах да разкъсвам лакомо посталата нормандска кокошчица, като пиех светлия сидър и дъвчех твърдия, но много вкусен бял селски хляб.
Изведнъж дървената вратичка, от която се излизаше направо на пътя, се отвори и някаква странна личност тръгна към къщата. Тя беше много слаба, много висока и така плътно загърната в своя голям шотландски шал на червени квадрати, че човек би я помислил безръка, ако на височина на хълбока не се подаваше една дълга ръка, стиснала бял туристически чадър. Лицето й, прилично на лице на мумия, обкръжено от двете страни от навити на кравай сиви коси, които подскачаха при всяка нейна стъпка, кой знае защо, ми заприлича на сушена херинга с навити на книжки букли наоколо. Тя мина енергично покрай мен, като наведе очи и се мушна в къщичката.