Това странно видение ме развесели; навярно туй беше моята съседка, възрастната англичанка, за която беше споменала хазяйката.
До вечерта не я видях вече. На следващия ден рисувах в дъното на очарователна долчинка, която всички знаете и която се спуска до Етрета. Вдигнах внезапно очи и видях нещо странно, изправено на върха на хълма: приличаше на празнично украсена параходна мачта. Беше англичанката. Като ме видя, тя изчезна.
Върнах се за обед и седнах на общата маса, за да се запозная с тази стара чудачка. Но тя не обърна внимание на моята любезност, остана безчувствена дори към дребните услуги, които се стараех да й направя. Аз упорито й наливах вода, бързах да й подам чинията с гозбата. Леко, почти незабележимо кимване с глава и някаква английска дума, промърморена толкова тихо, че аз не я чувах — това беше единственият израз на благодарност от нейна страна.
Престанах да се занимавам с нея, макар тя да смущаваше мисълта ми.
След три дни знаех за нея толкова, колкото и госпожа Льокашьор.
Тя се наричаше мис Хариет. Като търсела някое глухо селце, където да прекара лятото, тя спряла преди шест месеца в Бенувил и, изглежда, нямаше намерение да си отиде скоро. На масата не говореше никога, ядеше бързо, като четеше някакви нравоучителни протестантски брошури. Такива брошури тя раздаваше на всички. Дори свещеникът беше получил четири — занесло му ги някакво хлапе, на което тя дала половин франк. Понякога тя съвсем неочаквано казваше на стопанката:
— Аз много обича господ. Възхищава се от него във всичката негова творение, боготворя него във всичката природа, нося винаги него в сърцето.
И подаваше на смаяната селянка една от своите брошури, които трябваше да приобщят цял свят към истинската вяра.
В селото не я обичаха. Учителят беше казал за нея: „Тя е безбожница“ и затова върху нея тежеше нещо като всеобщо порицание. Селският свещеник, до когото госпожа Льокашьор се беше допитала, беше отговорил:
— Тя е еретичка, но бог не иска смъртта на грешника и аз мисля, че тя е човек с образцов морал.
Думите „атеистка“, „еретичка“, чието значение хората не знаеха, тревожеха умовете. Освен това се говореше, че англичанката била богата и цял живот пътувала по света, защото семейството й я изгонило. А за какво може семейството да я изгони? Заради безверието й, разбира се.
Всъщност мис Хариет беше една от ония екзалтирани по убеждение, упорити пуританки, каквито Англия произвежда в голямо количество; една от ония непоносими стари моми, които скитат из всички странноприемници на Европа, развалят Италия, тровят Швейцария, правят необитаеми чудесните средиземноморски градчета, разнасят навсякъде своите странни мании, своите нрави на вкаменели весталки, неописуемите си тоалети и някаква особена миризма на чума, която те кара да мислиш, че вечер някой ги слага в калъф.
Щом зърнех такава англичанка в някой хотел, аз бягах веднага, както птиците бягат, когато видят плашило. Но тази тук ми се струваше толкова необикновена, че съвсем не ми беше неприятна.
Госпожа Льокашьор изпитваше инстинктивна враждебност към всичко неселско и в нейния ограничен ум се беше създала някаква особена ненавист към възторжените маниери на старата мома. Тя я наричаше по своему, беше измислила за нея един презрителен израз, дошъл кой знае как на устните й, изплувал по кой знае какви тайнствени и неведоми пътища в нейното съзнание. Тя я наричаше „Демониачка“. И това прозвище, прикрепено към това високонравствено, сурово към себе си и сантиментално същество, ми се струваше неудържимо комично. Сам аз започнах да я наричам само „демониачката“ и ми правеше особено удоволствие, щом забележех, че идва, да произнасям високо тези срички.
Питах например госпожа Льокашьор:
— Е, какво прави днес нашата демониачка?
А селянката отговаряше възмутено:
— Ще повярвате ли, господине? Да вземе да прибере една земна жаба с премазан крак! Занесла я в стаята си, сложила я в легена и сега я превързва всеки ден, като че е жив човек. Как не я е грях?
Друг път, като се разхождала край брега, англичанката купила една голяма, току-що хваната риба и я хвърлила обратно в морето. А морякът, макар че му платила щедро, я наругал страшно много, по-разярен, отколкото ако беше му взела парите от джоба. Цял месец след това той не можеше да говори спокойно за случката. Кипваше изведнъж и започваше да псува. Да, да, мис Хариет беше истинска демониачка и стрина Льокашьор я беше прекръстила така в момент на гениално просветление.