Ратаят, когото наричаха Сапьор, защото на младини беше служил в Африка, мислеше по-другояче. Той казваше дяволито:
— От стара коза яре е тя и си е поживяла на времето.
Ако бедната девица знаеше!
Малката слугиня Селест й прислужваше много неохотно, макар че не разбирах защо. Може би само защото мис Хариет беше чужденка, говореше друг език, беше от друга раса, от друга вяра. Изобщо беше демониачка, това е!
От сутрин до вечер тя скиташе из околността, търсеше и славеше бога в природата. Една вечер я намерих коленичила в един храсталак. През листата забелязах нещо червено, разтворих клоните и мис Хариет се изправи смутена, загдето я бях заварил в такова положение, гледаше ме втренчено и изплашено като кукумявка, заловена посред бял ден.
Понякога, когато рисувах по скалите, я виждах внезапно изправена на стръмния бряг, прилична на семафор. Тя гледаше унесено позлатената от слънцето водна шир и небосвода в пурпурни пламъци. Друг път я забелязвах в дъното на някоя долчинка да крачи бързо със своята стегната английска походка. Тръгвах към нея, привлечен кой знае от какво, единствено от желанието да видя лицето й, това сухо, това неописуемо лице, озарено от дълбока вътрешна радост и доволство.
Често я срещах край някоя ферма, седнала на тревата, под сянката на някое ябълково дърво, с разтворена на коленете религиозна книжка и с поглед, зареян в далечината.
Защото аз не мислех да си ходя. Обикнал бях този тих край, хиляди неща ме свързваха с неговите спокойни, меки пейзажи. Беше ми добре в този забравен от хората чифлик, далеч от всичко, близо до земята, добрата, здрава, красива, покрита със зеленина земя, която един ден ще наторим с телата си. И трябва да призная, може би известно любопитство ме задържаше у стрина Льокашьор. Искаше ми се да опозная малко по-отблизо тази странна мис Хариет и да разбера какво става в самотните души на тези стари, странствуващи англичанки.
II
Запознанството ни стана доста странно. Току-що бях завършил един етюд, който ми се струваше особено смел и наистина беше такъв. Петнадесет години след това беше продаден за петнадесет хиляди франка. Впрочем картината беше проста като две и две четири и извън академичните правила. Цялата дясна част на платното представляваше скала, огромна ръбеста скала, покрита с тъмни, жълти и червени лишеи, върху които слънцето се разливаше като зехтин. То оставаше скрито зад мен, но светлината падаше върху скалата и я обагряше в огненозлатни тонове. Това беше цялата картина. Един великолепен огнен преден план, зашеметяващ с изобилната си светлина.
Вляво — морето, не оловносиньо, а сякаш изваяно от нефрит, млечнозеленикаво и същевременно сурово, под тъмното небе.
Бях толкова доволен от своята работа, че танцувах по пътя до чифлика. Искаше ми се цял свят да види картината ми още сега, веднага. Спомням си, показах я на една крава край пътеката и извиках:
— Хубаво гледай, миличка. Такова нещо скоро няма да видиш!
Щом стигнах пред къщи, веднага се развиках, колкото ми глас държи:
— Хей, стопанке! Идвай веднага и гледай, гледай!
Селянката дойде и загледа творбата ми с тъп поглед, който не можеше да различи нищо, не можеше да схване какво е нарисувано там — вол или къща.
В този момент влезе мис Хариет и мина зад мене точно когато, хванал етюда с опъната ръка, аз го показвах на хазайката. Демониачката не можеше да не го види — аз много старателно държах картината така, че да не убегне от погледа й. Тя изведнъж се спря, развълнувана, изненадана. Без да зная, бях нарисувал нейната скала, скалата, на която тя се качвала, за да мечтае на воля.
— Оу! — прошепна тя на английски, но така подчертано ласкателно, че аз се извърнах усмихнат към нея.
— Това е последният ми етюд, госпожице.
— О, господине, ви трепетно разбира природата! — прошепна тя възторжена, комична и трогателна.
Изчервих се. Повярвайте ми, в устата на някоя царица този комплимент не би ме трогнал така силно. Бях обезоръжен, покорен, победен. Готов бях да я разцелувам, честна дума!
На масата бях седнал до нея както винаги.
За пръв път тя заговори, като продължи гласно мисълта си:
— О, аз толкова обича природата!
Подадох й хляб, вода, вино. Тя сега вече приемаше моите услуги и се усмихваше едва-едва като мумия. Заговорих на тема пейзажи.
След вечерята станахме заедно и се разходихме из двора: повлечен навярно от огромния пожар, който залязващото слънце беше запалил над морето, аз отворих вратичката, която водеше към брега, и ние тръгнахме един до друг доволни, като двама души, които току-що са се разбрали и са вникнали един в друг.