А нейният господ беше наистина странен дядка! Нещо като селски философ, без особено големи възможности, без особена власт, защото тя винаги си го представяше отчаян от неправдите, които се вършеха пред очите му — като че не беше в състояние да ги предотврати.
Впрочем тя беше в много добри отношения с него, изглеждаше дори, че той й доверява своите тайни, своите огорчения. Тя казваше „господ иска“ или „господ не иска“ с тона на фелдфебел, който заявява на новобранеца „полковникът така заповядва“.
Тя от все сърце скърбеше, задето аз не разбирам нищо от божествените промисли, и се стараеше да ми ги разкрие: всеки ден намирах в джобовете си, в шапката си, когато я оставях на земята, в обувките си, които стояха сутрин лъснати пред вратата на стаята ми, екземпляри от ония малки религиозни брошури, които тя получаваше, изглежда, направо от рая.
Отнасях се с нея със сърдечна простота, като към стара приятелка. Но скоро забелязах, че тя малко се промени. В началото не обърнах внимание на това.
Когато работех било в дъното на моята любима долина, било в някой глух, изровен път, тя се появяваше внезапно със своята бърза отсечена походка. Сядаше задъхана, сякаш беше тичала или някакво силно вълнение притискаше гърдите й. В такива случаи тя биваше аленочервена, с оная английска червенина, която никой друг народ в света не притежава. После без никаква причина побледняваше, лицето й добиваше цвета на земята, сякаш ей сега ще припадне. Постепенно идваше на себе си, възвръщаше си обикновеното изражение и започваше да приказва.
И изведнъж прекъсваше изречението наполовина, скачаше и побягваше така стремително и неочаквано, че аз се питах дали не съм я оскърбил или огорчил с нещо.
Най-после си казах, че това са нейните обикновени обноски, които в първите дни на нашето познанство беше, изглежда, променила малко заради мене.
Когато се връщаше в чифлика, след като с часове беше скитала по брега, изложена на вятъра, дългите й насукани на спирали коси понякога биваха развити и висяха така, сякаш пружината им се е скъсала. Преди тя не обръщаше внимание на всичко това и сядаше спокойно да обядва така, както беше я разчорлил нейният брат — лекият крайморски вятър.
Сега обаче тя се качваше в стаята си, за да поправи своите „тирбушони“, както ги наричах аз. И когато й казвах с приятелска галантност, която винаги я смущаваше: „Мис Хариет, днес сте хубава като слънце“, по бузите й избиваше лека руменина като на младо, петнадесетгодишно момиче.
После тя изведнъж съвсем подивя и престана да идва да ме гледа как рисувам.
„Сигурно преживява някаква криза. Ще й мине“ — помислих си аз.
Но не й минаваше. Сега вече, когато й заговорех, тя ми отговаряше било с престорено безразличие, било с глухо раздразнение. Беше станала рязка, нетърпелива, нервна. Виждах я само на обед и на вечеря и ние почти не разговаряхме. Започнах наистина да мисля, че съм я оскърбил с нещо. И една вечер я попитах:
— Мис Хариет, защо не се държите вече с мене както преди? С какво ви обидих? Вие много ме огорчавате.
Тя отговори с много комично раздразнение:
— Аз винаги с вас същото, както преди. То не вярно, не вярно! — И избяга в стаята си.
Понякога ме гледаше странно. Често съм си мислил след това: навярно осъдените на смърт гледат така, когато им съобщават, че е настъпил последният им час. В очите й проблясваше безумие, мистично и страстно безумие, имаше и още нещо, някаква трескава, отчаяна жажда, неудържима и безсилна жажда по неосъщественото и неосъществимото. Струваше ми се, че тя преживява вътрешно борба, при която сърцето й се бори против някаква непозната сила и тя се мъчеше да я преодолее. А може би и още нещо… Кой знае! Кой знае!
III
Това беше наистина поразително откритие.
От известно време аз работех всяка сутрин, преди изгрев, върху една картина със следното съдържание:
Дълбок дол, притиснат между два склона, покрити с дървета и храсти, върви нагоре и се губи, потънал в млечнобяла пара, в този особено мек памук, който се носи понякога над долините при изгрев-слънце. В дъното сред тази гъста и прозрачна сутрешна омара се открояват или по-точно се отгатват две фигури, момък и девойка, прегърнати плътно — тя с повдигнато към него лице, той приведен над нея, впили уста в уста.
Подранил слънчев лъч се плъзга между клоните, пронизва утринната мъгла и й придава розови отблясъци зад двамата влюбени селски младежи и техните леко очертани сенки плуват в сребриста светлина. Картината беше хубава, честна дума, много хубава!