Рисувах на склона, който води към малката долчинка Етрета. За щастие него ден над дола се носеше същата тази лека пара, от каквато имах нужда.
Нещо се изправи пред мен като привидение: беше мис Хариет. Като ме видя, тя се опита да избяга. Но аз я извиках:
— Елате, елате, госпожице, искам да ви покажа нещо.
Приближи се сякаш неохотно. Протегнах й картината. Не каза нищо, дълго гледа, без да помръдне, и изведнъж заплака. Плачеше с нервни спазми, както плачат хората, които дълго време са се борили против сълзите, но не могат повече, отпускат се, като все още продължават да се съпротивляват. Скочих, трогнат от тази непонятна за мен мъка, и взех ръцете й с внезапен порив на нежност, истински порив на французин, у когото движението изпреварва мисълта.
Тя остави няколко мига ръцете си в моите и аз почувствувах как те тръпнат, сякаш нервите й бяха опънати до крайност. След това дръпна рязко или по-точно изтегли насила ръцете си.
Но аз бях разбрал тяхната тръпка, защото я бях усещал и друг път и нищо не би могло да ме излъже. О, любовната тръпка на една жена, била тя на петнадесет или на петдесет години, от простолюдието или от висшето общество, тази тръпка така прониква право в сърцето ми, че аз я разбирам без всякакво колебание! Тя беше разтърсила цялото й жалко същество, което трепереше, изнемогваше. Разбрах всичко. Англичанката си отиде, без да успея да кажа ни дума. Стоях поразен, като пред някакво чудо, и отчаян, сякаш бях извършил престъпление.
Не се прибрах за закуска. Бродих край брега: идеше ми да плача и да се смея, всичко това беше и комично, и печално, себе си чувствувах смешен, а нея — нещастна до полуда.
Питах се как трябва да постъпя.
Не ми оставаше нищо друго, освен да си отида и веднага реших да действувам.
Цяла сутрин скитах малко тъжен и малко замечтан и се върнах точно за обяд.
Седнахме на масата както обикновено. Мис Хариет ядеше съсредоточено, без да говори с някого, без да вдига очи от чинията. И лицето, и държането й бяха съвсем обикновени.
Изчаках края на обеда и казах на стопанката:
— Скоро ще ви напусна, госпожо Льокашьор.
— Какво сте намислили, господине? — извика добрата жена със своя провлечен глас. Беше изненадана и огорчена. — Ще ни напуснете, а? Така добре бяхме свикнали с вас!
Гледах мис Хариет с крайчеца на окото си. Лицето й не трепна. Но Селест, младата слугиня, вдигна очи към мене. Беше едра, осемнадесетгодишна мома, червендалеста и свежа, яка като кон и чиста — нещо много рядко. Понякога я целувах по кьошетата, ей така, по навик, придобит из хотелите, нищо повече.
Обедът свърши.
Отидох да изпуша лулата си под ябълковите дървета и се заразхождах из двора, от край до край. Всичко, което бях премислил през деня, странното откритие, което бях направил сутринта, гротескната и страстна любов на мис Хариет, спомените, нахлули в главата ми след това откритие, спомени, чудесни и вълнуващи, а може би и погледът, който слугинята ми отправи, когато съобщих, че си отивам — всичко това се преплиташе, смесваше се и аз чувствувах особен прилив на сили по цялото тяло, устните ми тръпнеха за целувка, а в жилите ми напираше нещо, което кара човека да върши глупости.
Нощта спускаше бавно дългите си сенки под дърветата. Забелязах Селест, която отиваше да затвори кокошарника в другия край на двора. Спуснах се подир нея така леко, че тя нищо не чу, а когато се изправи, след като затвори малката вратичка, през която минават кокошките, аз я прегърнах с две ръце и обсипах широкото й пълно лице с град от целувки. Тя се мъчеше да се освободи, но не смееше, защото беше навикнала на всичко това.
Защо я пуснах изведнъж? Защо се извърнах внезапно? Как почувствувах, че някой стои зад мен?
Мис Хариет тъкмо се прибираше; тя ни беше видяла и стоеше неподвижна като пред призрак. След това изчезна в нощта.
Върнах се посрамен, смутен. По-добре да беше ме заварила в момент, когато извършвам престъпление! Бях отчаян.
Спах зле, нервите ми бяха опънати до крайност, мрачни мисли ме измъчваха. Стори ми се, че чувам плач. Сигурно се лъжех. На няколко пъти ми се чу, че някой ходи из къщата и че се отваря външната врата.
На разсъмване умората надви и аз най-после заспах. Събудих се късно и излязох едва за обед. Бях все още объркан, не знаех как трябва да се държа.
Никой не беше виждал мис Хариет. Почакахме я — не се яви. Стрина Льокашьор влезе в стаята й, англичанката я нямаше. Сигурно беше излязла още на разсъмване, както правеше често, за да наблюдава изгрева.