Това не изненада никого и ние седнахме мълчаливо да се храним.
Беше топло, много топло, един от ония задушни знойни дни, когато лист не трепва по дърветата. Изнесли бяха масата вън под едно ябълково дърво: Сапьор непрекъснато отиваше до зимника да пълни шишето с вино — толкова много пиехме. Селест носеше гозбите от кухнята, агнешко рагу с картофи, задушен заек и салата. След това постави пред нас паница с череши, първите през този сезон.
Поисках да ги измия и освежа и помолих слугинята да изтегли от кладенеца кофа студена вода.
След пет минути тя се върна и заяви, че кладенецът е пресъхнал. Размотала била цялото въже, кофата допряла до самото дъно, но вода нямало. Стрина Льокашьор поиска сама да разбере какво става и отиде да надникне в кладенеца. Като се върна, съобщи, че в кладенеца наистина имало нещо, нещо неестествено. Сигурно някой съсед от злоба е хвърлил наръч слама.
Аз също пожелах да погледна с надеждата, че ще видя по-добре какво има твърде и се наведох над кладенеца. Смътно различих някакъв бял предмет. Но какъв? Тогава ми дойде на ум да спуснем вътре фенер с въже. Жълтеникавата светлина подскачаше по каменните стени на кладенеца и потъваше постепенно надолу. И четиримата стояхме надвесени над отвора — Сапьор и Селест бяха дошли при нас. Фенерът спря над някаква неясна, неопределена маса, нещо странно, бяло и черно, необяснимо.
— Това е кон — извика Сапьор. — Виждам копито. Сигурно тази нощ е паднал вътре. Избягал е от ливадите.
Но аз изведнъж потреперах до мозъка на костите. Разпознах една обувка, след това изправен нагоре крак; тялото и другият крак се губеха под водата.
— Това е жена — промърморих съвсем тихо и треперех така силно, че фенерът подскачаше отчаяно над обувката, — жена, която… която… вътре има жена… това е мис Хариет.
Единствен Сапьор не мигна. В Африка той беше виждал и по-страшни неща!
Стрина Льокашьор и Селест се разпищяха и избягаха.
Трябваше да се извади трупът от кладенеца. Вързах здраво слугата за кръста и го спуснах вътре, като развивах внимателно макарата и следях как постепенно потъва в тъмния отвор. В ръцете си той държеше фенера и още едно въже. Скоро чух гласа му, сякаш викаше от центъра на земята: „Стига“; тогава видях как той улови нещо под водата, другия крак, после върза двата крака заедно и извика отново: „Дърпай!“
Започнах да го тегля нагоре, но почувствувах ръцете си като отсечени, мускулите ми бяха размекнати, боях се, че ще изтърва ръчката и човекът ще полети надолу. Когато главата му се появи над каменната ограда на кладенеца, запитах: „Е, какво?“ — сякаш очаквах новини за жената, която беше долу, на дъното.
После стъпихме и двамата на каменния ръб на кладенеца и застанали един срещу друг, наведени над отвора, започнахме да теглим тялото нагоре.
Стрина Льокашьор и Селест ни наблюдаваха отдалече, скрити зад къщата. Когато видяха как от дупката се подават черните обувки и белите чорапи на удавницата, те изчезнаха.
Сапьор хвана глезените и ние я измъкнахме в най-неприлична поза. Горката целомъдрена мома! Главата й беше ужасна, черна и изподрана; от дългите й сиви коси, които висяха, развити завинаги, се стичаше вода и тиня.
— Ама че е кльощава, дявол да я вземе! — каза Сапьор пренебрежително.
Отнесохме я в стаята й и тъй като двете жени не се явяваха, аз и конярят се погрижихме за посмъртното й облекло.
Измих нейното печално, обезобразено лице. От допира на пръстите ми едното й око се полуотвори и ме загледа с оня безцветен, оня студен, оня страшен мъртвешки поглед, който идва сякаш отвъд живота. Погрижих се, доколкото можах, за разпилените й коси и с несръчните си ръце нагласих някаква нова и странна прическа над челото. След това съблякох мокрите й дрехи. Изпитах срам, когато открих малко раменете и гърдите й, дългите й ръце, сухи като клони — имах чувството, че върша кощунство.
След това отидох да набера цветя, макове, синчец, маргарити и свежа благоуханна трева. Покрих с тях смъртното й ложе.
След това трябваше да изпълня обичайните формалности, тъй като само аз бях около нея. В джоба й намерихме писмо, писано в последния момент. Тя искаше да я погребат в това село, където бяха изминали последните й дни. Ужасна мисъл сви сърцето ми. Дали тя не искаше да остане завинаги тук заради мен?
Привечер съседките дойдоха да видят мъртвата. Но аз не позволих да се влиза в стаята; исках да бъда сам и цялата нощ останах при нея.
Гледах я при светлината на свещите. Нещастна, никому неизвестна жена, умряла така далече, така печално. Дали имаше някъде приятели, роднини? Какво е било детството й, животът й? Откъде идваше тази самотна скитница, загубена като изпъдено от къщи псе? Каква тайна мъка и отчаяние се криеше в това грозно тяло, което през целия си живот беше носила като някакъв срамен недъг, като смешна обвивка, прогонила далеч от нея всяка нежност и любов?