Колко нещастни хора има! Чувствувах, че над това човешко същество тегне вечната несправедливост на неумолимата природа! За нея всичко беше свършено, а може би тя никога не бе имала онова, което крепи и най-онеправданите — надеждата, че поне веднъж ще бъдат обичани! Как иначе да се обясни това, че тя се криеше, избягваше всички останали? Че обичаше страстно всичко в природата и всички живи същества освен хората?
И аз разбирах защо тя вярваше в бога и се надяваше, че ще получи другаде възмездие за своята нищета. Сега тя щеше да се разложи и да се превърне в растение. Ще цъфти под слънцето, ще стане храна на кравите, които ще я опасат, или зърно за птиците, ще стане животинска плът, за да се превърне отново в човешка плът. Но онова, което наричаме душа, беше угаснало долу в тъмния кладенец. Тя не страдаше вече. Беше разменила живота си срещу други животи, които щяха да се родят от нея.
Часовете минаваха в тази злокобна и мълчалива среща. Бледа светлина възвести утрото, след това червен слънчев лъч пропълзя до самото легло, постави огнена черта върху завивката и върху ръцете й. Това беше любимият й час. Събудени, птиците пееха в дърветата.
Отворих широко прозореца, дръпнах пердетата, за да ни види цялото небе, наведох се над ледения труп, поех с две ръце обезобразената глава и бавно, без страх и без отвращение, сложих дълга целувка върху тези устни, които никой никога не беше целувал…
Леон Шьонал млъкна. Жените плачеха. Чуваше се как седналият на капрата граф д’Етрай се секне непрекъснато. Единствен кочияшът дремеше. Конете, които не чувствуваха вече камшика, бяха забавили своя ход и лениво теглеха колата. Файтонът едва се придвижваше, натежал изведнъж, сякаш натоварен със скръб…
Ги дьо Мопасан
Страх
Влакът летеше с пълна пара в мрака.
В купето бяхме само аз и един стар господин, седнал срещу мен, който гледаше през прозореца. Този вагон на ПЛМ21 миришеше силно на карбол — очевидно беше пристигнал наскоро от Марсилия.
Нощта беше безлунна, гореща, жарка. Не се виждаха звезди; дъхът на летящия влак, който ни удряше в лицето, беше топъл, задушен, подтискащ и гърдите не го поемаха.
Бяхме тръгнали от Париж в три часа и пътувахме из Франция, без да видим нещо от местата, през които минавахме.
Изведнъж някакво фантастично видение се мярна пред очите ни — в гората двама души стояха край голям огън.
Видяхме ги за миг. Стори ни се, че са двама нещастници, облечени в дрипи, облени от блестящата червенина на огъня, обърнали към нас брадатите си лица, а наоколо им — подобно на декор от някаква драма — зелени дървета, светлозелени и лъскави, по чиито дънери падаха ярките отблясъци на пламъците и чийто листак бе пропит от светлина, която сякаш се вливаше в него и го изпълваше.
После всичко се стопи в тъмнината.
Наистина какво странно видение! Какво правеха в гората тези двама скитници? Защо им беше този огън в такава задушна нощ?
Спътникът извади часовника си и каза:
— Точно полунощ. Много странно нещо видяхме.
Съгласих се с него и започнахме да се разговаряме, да гадаем какви може да са били тези хора — злодеи, които горяха доказателствата за престъплението си, или магьосници, които приготвяха някакво чародейно питие? Човек не пали такъв огън в гората в полунощ, посред лято, за да си свари чорба. Тогава какво са правили? Не можахме да намерим никакво правдоподобно обяснение.
Тогава моят спътник започна да разправя… Беше стар човек. Не можех да отгатна професията му. Явно беше, че е чудак, доста образован и може би малко побъркан.
Но знае ли човек кой е мъдрец и кой глупак на този свят, където толкова често разумът би трябвало да се нарича глупост, а глупостта — гений?
— Доволен съм, че видях това. За няколко минути изпитах едно отдавна изчезнало усещане — каза той. — Как смущаващ трябва да е бил някога за човека светът, когато е бил тайнствен!
Колкото повече се вдигат завесите, които крият неизвестното, толкова повече обеднява въображението на хората. Не намирате ли, че нощта е станала празна и нейната тъмнина е опошлена, откакто няма призраци?
Хората казват: „Няма вече фантастични неща, няма странни вярвания, всичко необяснено е обяснимо. Свръхестествените явления намаляват като езеро, чиято вода се изчерпва от някой канал. С всеки изминат ден науката отдалечава границите на приказното.“
21
Paris-Lyon-Méditerranée — железопътна компания, която е експлоатирала линията Париж-Лион-Средиземно море. — Б.пр.